— Очаква се да говоря с тези твои хора, не с теб! Ти трябва да си на площадката!
— На снимки съм — увери го Керенски.
— Тук няма камери — отвърна Поулсън. — Снимките ги правят в студиото. На площадката. Ако не си там, значи не те снимат. Ако не те снимат, значи губим времето и парите на продукцията. Студиото и „Коруин“ и бездруго ми правят проблеми, че тази година изоставаме с графика. Така че само влошаваш ситуацията!
— Господин Поулсън — обади се Дал, — може би следва да се обадите на площадката и да проверите дали Марк Кори е там?
Поулсън го стрелна с поглед и за първи път му обърна внимание.
— Струваш ми се някак си познат. Ти кой си?
— Казвам се Андрю Дал — представи се младежът, настани се на едното кресло пред бюрото и махна на Дювал, която седна на другото. — Това е Мая Дювал. Служим на „Дръзки“.
— Ами тогава и вие трябва да сте на площадката — изръмжа продуцентът.
— Господин Поулсън — повтори Дал, — обадете се на площадката да проверите дали Марк Кори е там.
Поулсън посочи към Керенски.
— Че той стърчи пред мен!
— Не, нищо подобно — възрази Дал. — Точно затова сме дошли да говорим с вас.
Продуцентът присви очи.
— Знаете ли, че ми губите времето?
— Исусе — обади се изнервен Керенски. — Що просто не звъннеш на проклетата площадка? Марк е там!
Поулсън поспря, втренчи се за момент в лейтенанта, след което вдигна телефона на бюрото си и натисна едно копче.
— Ало, здрасти, Джуди — каза. — На площадката ли си?… Аха, добре. Кажи ми дали Марк Кори е там? — той замълча за момент, после пак стрелна с поглед Керенски. — Добре. И откога е там?… Добре. Да се е държал странно днес? Нетипично за него например?… Аха, да… Не. Не. Няма нужда да говоря с него. Благодаря, Джуди! — и затвори. Каза: — Това беше изпълнителната ми продуцентка, Джуди Мелендес. Тя твърди, че Марк е на снимачната площадка още от часа за грим в шест и половина.
— Благодаря — каза Керенски.
— Добре, глътвам кукичката — реши Поулсън. — Кой тогава си ти, по дяволите? Марк очевидно те познава, иначе нямаше да уреди тази среща. Приличаш на негов едноличен близнак, но знам, че си няма братя. Какъв си тогава? Негов братовчед? Искаш ли да участваш в сериала? За това ли е всичко?
— Нима пускате членове на семействата да участват в сериала? — попита Дал.
— Не си счупваме краката от бързане да го рекламираме, но естествено — кимна Поулсън. — Предишния сезон дадох роля на чичо ми. Щеше да си изгуби застраховката от актьорската гилдия, тъй че му дадох ролята на адмирал, който се опита да прати Абърнати на военен съд. Също така дадох и малка роля на сина си… — той внезапно спря насред изречението.
— Научихме за сина ви — каза Дал. — Много съжалявам за случилото се!
— Благодаря — отвърна Поулсън и отново замълча. От агресивен продуцент се бе смалил до уморен, дребен човечец. След малко добави. — Извинявайте, много е тежко!
— Не мога дори да си представя — увери го Дал.
— Радвай се, че не можеш — каза Поулсън и се пресегна през бюрото си към снимка в рамка, погледна я и я взе в ръка. — Глупаво хлапе! Казах му да внимава, като кара мотора в дъжда! — обърна за момент рамката, показвайки своя снимка заедно с младеж, облечен в мотоциклетни кожени дрехи. Баща и син се усмихваха към камерата. Добави: — Но той никога не ме слушаше!
— Това ли е синът ви? — попита Дювал и посегна към снимката.
— Да — Поулсън ѝ я подаде. — Матю. Току-що беше взел доктората си по антропология, когато ми каза, че иска да се пробва в актьорството. Отговорих му, че ако иска да е актьор, защо тогава съм се оръсил да му изкарвам диплома за антрополог? Но го пуснах да се снима в сериала. Взе участие като статист в няколко епизода, преди… така де.
— Анди! — изсъска Дювал, подавайки снимката на Дал.
Той се втренчи в нея. Керенски се приближи да погледне и той. Възкликна:
— Това сигурно ще да е някаква шега!
— Какво? — Поулсън се втренчи в тях тримата. — Познавате ли го? Познавате ли Матю?
Тримата му посетители се бяха втренчили в него.
— Матю! — изпищя женски глас откъм приемната в другия край на коридора.
— О, мамка му! — Дювал се изстреля от стола си и излетя от кабинета. Дал и Керенски я последваха.
В приемната рецепционистката се беше овесила на врата на Хестър и хълцаше от радост. Младежът си стоеше с окачена на шията девойка и в дълбок потрес.
Хенсън забеляза тримата си приятели и тръгна към тях с думите:
— Влязохме в приемната. Честно, друго не сме правили. Влязохме тук, мацката изпищя и на практика прескочи бюрото си, за да се добере до Хестър. Какво става?