— Прави са — каза Поулсън на Уейнщайн и посочи екипажа на „Дръзки“. — Вселената, както си я написал, е гадна!
Сценаристът изглеждаше съсипан.
— Не е знаел — оправда го Дал пред продуцента. — Не може да го обвиняваш. А и се нуждаем от него, така че, моля те, не го уволнявай!
— Няма да го изритам — обеща Поулсън, все още втренчен в Ник. — Искам да знам как ще оправим ситуацията.
Уейнщайн отвори уста, после я затвори, накрая се обърна към Дал с думите:
— Бих оценил високо помощта ти!
— Е, тук положението става малко шантаво… — обади се Анди.
— Става ли? — попита Уейнщайн.
Дал се обърна към Поулсън.
— Хестър остава тук. Ние ще вземем сина ти с нас. Връщаме се в нашето време и в нашата вселена, но той — при тези думи посочи Уейнщайн — пише, че човекът на борда с нас е Хестър. Не се опитваме да го вкараме тайно или да му намерим друг статист. Той трябва да бъде централен герой за Повествованието. Наричаме го по име. С пълното му име. Джаспър Алън Хестър.
— Джаспър ли? — зяпна Дювал.
— Не сега — предупреди я Хестър.
— И така, наричаме го Джаспър Алън Хестър — поде Поулсън. — И какво? Въпреки това си е моят син, не твоят приятел.
— Не — отвърна Дал. — Не и ако кажем, че не е. Ако Повествованието твърди, че той е Хестър, значи е.
— Но… — Поулсън сам се прекъсна и погледна към Уейнщайн. — Това ми изглежда като пълна шашмалогия, Ник!
— Не, не е — възрази Уейнщайн. — Обаче в това е същината. Не е необходимо да има смисъл. Достатъчно е просто да се случи! — той се обърна към Дал. — Използваш калпавия светоградеж на сериала в твоя полза!
— Не бих го казал точно по този начин, но да — съгласи се Анди.
— Ами тази щуротия с атомите? — попита Поулсън. — Мислех си, че тя е голям проблем.
— Ако Хестър беше тук, а синът ви там, тогава щеше да бъде — обясни Уейнщайн. — Но понеже със сигурност Хестър ще бъде там, то тогава синът ви със сигурност ще е тук и всички техни атоми ще са си на местата, където се очаква да си бъдат — той се обърна към Дал. — Нали така?
— Нещо подобно — съгласи се мичманът.
— Харесва ми този план! — възкликна Уейнщайн.
— Сигурни ли сте, че ще проработи? — попита Поулсън.
— Не, не сме — отвърна Хестър.
Всички се втренчиха в него.
— Какво? — наежи се той. — Не знаем ще свърши ли работа. Може и да бъркаме със сметките. В който случай, господин Поулсън, синът ви ще умре.
— Но тогава и ти ще умреш — каза Поулсън. — Няма нужда да умираш.
— Господин Поулсън, важният факт в случая е, че ако синът ви не беше изпаднал в кома, щяхте в крайна сметка да ме убиете веднага, щом му писне да бъде актьор — обясни Хестър и след това посочи Уейнщайн. — Тъй де, той щеше да ме убие. Вероятно щеше да ме изяде космически язовец или да ми се случи нещо друго напълно малоумно. Синът ви в момента е в кома, тъй че може и да оживея, но пък нищо чудно някой ден да се озова на палуба шест, когато „Дръзки“ влезе в космическа битка, в който случай ще съм просто някакво си неизвестно копеле, всмукано във вакуума. И в двата случая ще съм умрял безсмислено… — той огледа присъстващите. — Смятам, че по този начин, ако умра, ще съм умрял в опит да направя нещо ценно — да спася сина ви, господин Поулсън. Животът ми все пак ще е послужил за нещо, което до момента му е убягвало. А ако номерът проработи, тогава и синът ви ще продължи да живее, което нямаше да се случи преди това. И при двата варианта, както ми се струва, все съм в по-добра позиция от преди!
Поулсън се изправи, пресече стаята до стола на Хестър и с хълцане се срути върху младежа. Жертвата, като не знаеше какво точно да прави с него, го потупа неуверено по гърба.
— Не знам как да ти се отплатя — рече Поулсън на Хестър, когато най-сетне се разделиха. Огледа останалите от екипажа. — Как да се отблагодаря на всички ви!
— Що се отнася до това — отвърна Дал, — имам едно нелошо предложение по въпроса.
Глава двадесет и първа
Таксито зави от „Норт Оксидентъл Булевард“ по „Истърли Теръс“ и полека спря пред жълто бунгало.
— Това е адресът — заяви шофьорът.
— Ще имате ли нещо против да изчакате? — попита Дал. — Ще се забавя само няколко минути.