— Вярно — Дал се обърна към Керенски. — Ела с мен, моля те!
— Кой ще ми каже какво става тук?! — попита Хартнел, а след това Дал и Керенски минаха през вратата и излязоха в коридора.
— Какво ѝ има на палуба шест? — попита лейтенантът, докато тичаха.
— Има тенденцията да се взривява, когато ни нападат — обясни Дал. — В моменти като сегашния.
— Пак ли ме използваш вместо заешко краче?
— Не точно, но…
Палуба шест експлодираше и гореше.
— Коридорите са блокирани! — надвика шума Керенски.
— Насам! — извика Дал и удари с длан копчето за достъп до товарните тунели.
Чу се шумно всмукване, когато нагрятият въздух от палуба шест нахлу в отворения шлюз. Керенски премина и Анди затвори зад него, а в коридора зад гърба им избухна още нещо.
— Оттук!
Те двамата си проправиха път край товарните колички и до входна врата от другата страна на палубата, а след това обратно в основните коридори.
Лейтенант Колинс не изглеждаше щастлива да види Дал.
— Какво правиш тук? — попита тя.
Анди я пренебрегна и се насочи към склада, откъдето извади Кутията.
— Хей, не можеш да я използваш в присъствието на Керенски! — възмути се Колинс, настъпвайки към младежа.
— Ако се опита да ме докосне, свали я! — нареди Дал на Керенски.
— Ясно!
Колинс рязко се закова на място.
— Вземи ѝ таблета — добави Анди.
Керенски взе таблета на лейтенантката.
— Колко време имаме? — попита Дал и постави Кутията на индукционната поставка.
— Седем минути — отвърна астрогаторът.
— Ще стане! — Анди пъхна пробата в Кутията и натисна зеления бутон. След това отиде до Керенски, взе таблета на Колинс, отписа я и се логна в собствения си акаунт.
— А сега какво? — попита спътникът му.
— Сега ще чакаме — отвърна Дал.
— Колко време?
— Колкото е драматично приемливо!
Керенски позяпа Кутията.
— Значи това е нещото, което ме предпази да не стана на пихтия, когато пипнах меровианска чума?
— Точно така.
— Ама че е шантаво!
Колинс зяпна Керенски с увиснала челюст.
— Ти знаеш? — попита. — Не биваше да научаваш!
— В момента знам доста повече от теб — увери я астрогаторът.
Кутията иззвъня и на таблета плиснаха данни. Дал почти не ги погледна.
— Дотук добре — каза. — Сега обратно в лечебницата!
Изтърчаха от ксенобиологията и през товарния коридор се върнаха на палуба шест.
— Почти стигнахме! — възкликна Керенски, докато излизаха сред пожарищата на палубата.
Корабът се разтърси яростно и главният коридор на палуба шест се срути върху Дал, смазвайки го и забивайки назъбено парче метал през черния му дроб. Мичманът се втренчи за момент в него, после в Керенски.
— Що ти беше да казваш „почти стигнахме“? — прошепна, а думите капеха от устата му между капките кръв.
— О, Боже, Дал! — Керенски се помъчи да вдигне отломките от него.
— Спри! — нареди му Дал, но лейтенантът не му обърна внимание. Повтори по-настоятелно: — Спри!
Керенски спря. Анди побутна към него таблета, който все още стискаше.
— Нямаме време. Вземи резултатите! Заредете ги в компютъра в лечебницата. Не позволявай на Хартнел да спори! Когато компютърът се сдобие с данните, Повествованието ще ги подхване. Ще стане. Но трябва да си там. Побързай!
— Дал…
— Ето защо те взех с мен — обясни мичманът. — Понеже знаех, че каквото и да се случи с мен, ти ще успееш да стигнеш навреме. Сега върви! Стани герой, Керенски! Стани герой!
Керенски кимна, взе таблета и хукна.
Дал остана да лежи с прободен черен дроб и в последните си мигове в съзнание се опита да се съсредоточи върху факта, че Хестър ще живее, корабът ще бъде спасен и приятелите му ще довършат дните си, без да ги преследва Повествованието. За всичко това бе нужна само още една драматична смърт на статист. Неговата драматична смърт.
„Честна сделка е“ — каза си и се опита да се утеши с мисълта колко добре свършва всичко. Всичко е тип-топ. Спасява приятелите си. Спасява Матю Поулсън. Спасява „Дръзки“. Честно и почтено.
Но докато светът посивяваше и потъваше в чернота, последна мисъл избълбука от дълбините на онова, което бе останало от него.
„Мамка му, искам да живея!“
Но след това все пак настъпи мрак.
— Стига толкова драматизъм! — заяви нечий глас. — Знаем, че си буден!
Дал отвори очи.
Над него се беше надвесил Хестър, зад когото надничаха Дювал и Хенсън.
Анди му се усмихна.
— Получи се — каза. — Това си ти! Наистина стана!