Четиридесет процента от сивогушите завирушки оцеляват, помисли си тя. Ще преживея тази зима.
Пръстите й заопипваха снега в търсене на нещо за което да се хване. Вторият удар засегна задната част на главата й.
Не остана много, помисли си тя. Ще преживея тази зима.
Хари спря на наклона към къщата на Ракел Фауке. Бялата лунна светлина придаваше на кожата й нереален, мъртвоблед оттенък и дори в полутъмното купе на колата Хари успя да забележи по очите й колко е изморена.
— Това беше — обади се Ракел.
— Да. И това мина — съгласи се Хари.
— Много бих искала да те поканя горе, но…
Хари се засмя.
— Едва ли Олег би одобрил подобна постъпка.
— Олег сънува сладки сънища, но мисля за бавачката му.
— Каква бавачка?
— Бавачката на Олег е дъщеря на един от ПСС. Моля те да не ме разбираш погрешно, но нямам сили да изтърпя всевъзможни слухове в службата.
Хари заби поглед в стрелките и лампичките на таблото. Стъклото на скоростомера се бе пропукало и Хари изпитваше съмнение, че бушонът на сигналната лампа за налягането на маслото е изгорял.
— Олег е името на сина ти ли?
— Да, а ти какво си помисли?
— Ами. Помислих, че говориш за приятеля си.
— За кой приятел?
Запалката или е изхвърлена през прозореца, или открадната заедно с радиото.
— Родих Олег в Москва — обясни тя. — Баща му и аз живяхме заедно две години.
— Какво се случи?
Тя вдигна рамене.
— Нищо. Просто вече не бяхме влюбени един в друг. И аз се върнах в Осло.
— Значи ти си…
— Самотна майка. А ти?
— Сам, просто сам.
— Преди да започнеш работа при нас, някой спомена нещо за теб и жената, с която сте работили в един кабинет в Отдела за борба с насилието.
— Елен ли? Не. Бяхме само добри приятели. Още сме добри приятели. Тя продължава да ми помага от време на време.
— В какво?
— В работата ми.
— А, да, в работата.
Тя пак погледна часовника.
— Да ти помогна ли да отвориш вратата? — попита Хари.
Тя се усмихна, поклати глава и блъсна вратата с рамо. Пантите изскърцаха.
В утихналия квартал се чуваше само лекото шумолене на стари смърчове. Тя направи крачка в снега.
— Лека нощ, Хари.
— Само още нещо.
— Да?
— Защо при предишното ми посещение не ме попита какво искам от баща ти? Попита само с какво можеш да ми бъдеш полезна.
— Професионален навик. Избягвам да задавам въпроси за неща, които не са свързани с мен.
— Още ли не си любопитна?
— Винаги съм любопитна, просто не питам. Защо ти трябваше баща ми?
— Издирвам фронтовак, с когото баща ти вероятно е воювал заедно на бойното поле. Този фронтовак си е купил пушка „Мерклин“. При срещата ни баща ти впрочем изобщо не изглеждаше огорчен.
— Явно този негов писмен проект го е съживил. Самата аз съм изненадана.