Но не всичко вървеше постарому.
Хари седеше в офиса си с крака върху масата и гледаше безоблачния ден, пенсионерките с грозни шапки, изпълващи тротоарите преди обяд, куриерските коли с неизменния навик да минават на жълта светлина, всички тези дребни неща, които придават на града измамното лустро на нормалността. Отдавна се чудеше дали само него не могат да подведат. Погребаха Елен преди шест седмици, но погледнеше ли навън, не виждаше никаква промяна.
Някой почука на вратата. Хари не отговори, но тя все пак се отвори и вътре надникна началникът на отдела Бярне Мьолер.
— Чух, че си се завърнал.
Хари видя как един от червените автобуси плавно наближава спирката. Рекламите по него гласяха: „Качествена застраховка «Живот»“.
— Ще ми обясниш ли, шефе — подхвана той. — Наричат я застраховка „живот“, а всъщност говорят за застраховка при смърт, нали?
Мьолер въздъхна и приседна на ръба на бюрото.
— Защо нямаш още един стол в кабинета си, Хари?
— Хората пристъпват към въпроса по-бързо, като стоят прави — продължаваше да гледа през прозореца той.
— Липсваше ни на погребението, Хари.
— Отклоних се — измърмори Хари, повече на себе си, отколкото на Мьолер. — Сигурен съм, че бях тръгнал натам. Когато погледнах и видях траурното шествие, за миг дори си помислих, че съм отишъл. Докато не видях как Мая стои пред мен в престилката си и чака поръчката ми.
— Очаквах такъв сценарий — изкоментира Мьолер.
Някакво куче мина дебнешком по кафеникавата ливада с нос, забит в земята и навирена опашка. Все пак някой оценява пролетта в Осло.
— Какво стана после? — попита Мьолер. — Не си се появявал от известно време.
Хари вдигна рамене.
— Бях зает. Сдобих се с нов наемател — еднокрил синигер. И прослушвах стари съобщения на телефонния ми секретар. Оказа се, че всички съобщения, които съм получил пред последните две години, се събират на половинчасова магнетофонна лента. И всички са от Елен. Тъжно, нали? Е, добре. Не чак толкова, може би. Единственият трагичен факт е, че не си бях у дома, когато тя ми се е обадила за последен път. Елен го е разобличила, знаеше ли?
За пръв път, откакто Мьолер влезе, Хари се обърна към него и го погледна.
— Понеже не си забравил Елен, нали?
Мьолер въздъхна.
— Всички помним Елен, Хари. А помня и какво съобщение ти е оставила на секретаря ти, а ти каза на КРИПОС, че според теб то визира посредника в оръжейната сделка. Не сме успели да заловим извършителя, но това не означава, че сме я забравили, Хари.
Работещите в КРИПОС и в Отдела за борба с насилието не подвиха крак седмици наред, почти не сме мигнали. Ако се беше вяснал на работа, щеше да видиш колко здраво работим.
В момента, в който го изрече, Мьолер съжали за думите си.
— Не исках да…
— Напротив, искаше. И, разбира се, имаш право.
Хари разтърка лицето си с ръка.
— Снощи слушах едно от съобщенията й. Нямам представа защо е звъняла. Дава ми куп съвети какво да ям, заръчва ми да не забравям храна за птичките, да разтягам мускулите след тренировка и да си припомням за Екман и Фрийзен. Знаеш ли кои са Екман и Фрийзен?
Мьолер пак поклати глава.
— Двама психолози. Открили, че като се усмихваш, лицевите мускули задействат някакви химически реакции в мозъка, които те правят по-позитивно настроен към света около теб, по-доволен от живота си. Чисто и просто са доказали старата поговорка „Усмихни се на света, за да ти се усмихне и той“. За кратко тя успя да убеди и мен, че е така.
Вдигна очи към Мьолер.