— Тъжно, а?
— Страшно тъжно.
Двамата се усмихнаха и поседяха известно време, без да говорят.
— По вида ти съдя, че си дошъл да ми съобщиш нещо, шефе. Какво е?
Мьолер скочи от бюрото и започна да снове напред-назад из стаята.
— Списъкът от тридесет и четирима гологлави се редуцира до дванадесет, след като проверихме алибито им. Ясно?
— Ясно.
— Тъй като имаме ДНК-експертизата на откритите следи от кожа, можем да определим кръвната група на притежателя на шапката. Четирима от дванадесетте имат една и съща кръвна група. Взехме кръвни проби от четиримата и ги изпратихме за ДНК-експертиза. Резултатите пристигнаха днес.
— И?
— Нищо.
В кабинета настъпи тишина, чуваха се само гумените ботуши на Мьолер, които скърцаха леко всеки път, когато се завърташе на сто и осемдесет градуса.
— И от КРИПОС отхвърлиха теорията, че извършителят е приятелят на Елен?
— Проверихме и неговото ДНК.
— Значи пак сме там, откъдето започнахме?
— В общи линии — да.
Хари пак се обърна към прозореца. Ято дроздове отлетя от големия бряст и изчезна на запад в посока към хотел „Радисън САС“.
— Дали пък шапката не е подхвърлена за заблуда? — предположи Хари. — Никак не ми звучи логично извършител, който не оставя други следи след себе си и дори се е досетил да заличи отпечатъците от ботушите си в снега, да е толкова непохватен, че да изтърве шапката си само на няколко метра от жертвата.
— Не изключвам да си прав. Но кръвта по шапката е на Елен, това го установихме.
Хари видя кучето — завръщаше се дебнешком, душейки същата следа. Някъде по средата на моравата се спря, постоя малко разколебано с нос, забит в земята, после реши да тръгне наляво и изчезна от полезрението му.
— Трябва да проследим шапката — прецени Хари. — Освен осъдените проверете всички задържани или обвинени за нанасяне на телесна повреда. През последните десет години. Включете и района на крепостта „Акершхюс“. И се погрижете…
— Хари…
— Какво?
— Вече не работиш за Отдела за борба с насилието. Разследването води КРИПОС. Нали не ме молиш да си пъхам носа в техните работи.
Хари не отговори, само бавно кимна. Погледът му бе насочен някъде към планинската верига на север.
— Хари?
— Не ти ли е хрумвало някога колко по-добре би било да си някъде другаде, шефе? Искам да кажа, погледни това мизерно време.
Мьолер се сепна и се усмихна.
— Понеже питаш, ще ти споделя, че винаги съм смятал Берген за приятен град за живеене. За хлапетата и така нататък, знаеш как е.
— Но пак щеше да си полицай, нали?
— Разбира се.
— Защото такива като нас не стават за нищо друго нали?
Мьолер повдигна рамене.
— Изглежда не ставаме.
— Но Елен я биваше и за други неща. Често съм се замислял какво пилеене на човешки ресурси е работата й в полицията, което се свежда до залавяне на лоши момчета и момичета. Това е за такива като нас, Мьолер, но не беше подходящо за нея. Разбираш ли какво искам да кажа?
Мьолер се приближи до прозореца и застана до Хари.
— През май ще стане по-добре — подхвърли той.
— Да — съгласи се Хари.
Камбаната в църквата недалеч от Главното полицейско управление удари два пъти.
— Ще пробвам да ангажирам Халвуршен за случая — обеща Мьолер.
Шестдесета глава
Дългият и богат опит на Бернт Бранхауг с жените го бе научил на нещо. Решеше ли, че не просто иска да е с някоя жена, а трябва да я има, това се дължи на някоя от следните причини: въпросната дама е изключително красива, задоволява го сексуално по-добре от която и да е друга, кара го да се чувства като истински мъж повече от всяка друга или — най-важната причина — тя иска да е с друг.
На Бранхауг му проблесна, че Ракел Фауке е точно такава жена.
Един ден през януари й се обади под предлог да му даде оценка за новия военен аташе в руското посолство в Осло. Тя обеща да му изпрати записка, но той настоя да го обсъдят. Понеже бе петък следобед, той предложи да се видят на чаша бира в бара на хотел „Континентал“. Така Бранхауг откри, че тя е самотна майка. Тя отклони поканата с обяснението, че трябва да вземе сина си от детската градина, а той подхвърли шеговито: