Свере отмести поглед от огледалото и го плъзна по стените на стаята. Снимка на фюрера, концертни плакати на метълпроекта „Бюрзум“, флаг със свастика, железни кръстове и плакат с надпис „Blood & Honour“ — доста добра имитация на старите пропагандни плакати на Йозеф Гьобелс. За пръв път му хрумна, че стаята му изглежда като тийнейджърска. Ако смени флага на шведската нацистка организация „Бяла арийска съпротива“ с емблема на „Манчестър Юнайтед“, а снимката на Хайнрих Химлер с фотография на Дейвид Бекъм, мястото щеше да заприлича на стаята на четиринадесетгодишен хлапак.
— Свере! — извика майка му.
Той затвори очи.
— Свере!
Няма отърване. Никога няма да престане.
— Да! — изкрещя той толкова пронизително, че викът отекна в главата му.
— Тук един човек иска да говори с теб!
Тук ли? С него? Свере отвори очи и се огледа нерешително в огледалото. Тук не идваше никой. Доколкото му бе известно, даже никой не знаеше, че той живее тук. Сърцето му леко се разтуптя. Дали не е пак полицаят дето му звъня нощес?
Тъкмо понечи да се запъти към вратата и тя се открехна.
— Добър ден, Улсен.
Понеже ниското пролетно слънце от прозореца светеше точно над най-горното стъпало, видя само силует, застанал на вратата. Но по гласа веднага разбра кой е.
— Не се ли радваш да ме видиш? — Принца затвори вратата зад гърба си. Започна любопитно да оглежда стените.
— Ама че хубаво местенце си имаш.
— Защо те е пуснала…
— Показах това на майка ти — Принца размаха карта с позлатен кралски герб на светлосин фон. От другата страна пишеше ПОЛИЦИЯ.
— О, мамка му — Свере преглътна с мъка. — Истинска ли е?
— Кой знае? Спокойно, Улсен. Седни.
Принца посочи леглото, а самият той възседна наобратно стола до бюрото.
— Какво правиш тук? — попита Свере.
— Ти как мислиш? — усмихна се широко на Свере, седнал в крайчеца на леглото. — Часът на разплатата дойде, Улсен.
— Часът на разплатата ли?
Свере все още не бе успял да се съвземе напълно от изненадата. Откъде знае Принца къде живее той? Ами полицейската карта. Свере го погледна и се досети, че Принца би могъл да е полицай — семпла подстрижка, студени очи, почерняло от солариум лице и атлетично тяло, късо яке от мека черна кожа и сини дънки. Странно как досега не му е хрумвало.
— Да — Принца продължаваше да се усмихва. — Дойде часът на разплатата — извади от вътрешния си джоб плик и го подаде на Свере.
— Най-после — с трескава, нервна гримаса Свере пъхна пръсти в плика. — Какво е това? — попита той и извади сгънат лист.
Списък с осемте лица, които Отделът за борба с насилието в най-скоро време ще посети, почти сигурно ще им вземе кръвни проби и ще ги изпрати за ДНК-анализ, за да провери дали съвпадат с ДНК-то от следите от кожа, които откриха по шапката ти на местопрестъплението.
— По шапката ми ли? Та ти каза, че си я намерил в колата си и си я изгорил!
Свере гледаше втрещено Принца, който поклати глава със съжаление.
— Изглежда съм се върнал на местопрестъплението. Там млада обезумяла от ужас двойка чакаше полицията. Трябва да съм „изтървал“ шапката в снега само на няколко метра от трупа.
Свере се хвана за главата с две ръце. После отново я пусна.
— Изглеждаш объркан, Улсен?
Свере кимна и се опита да се усмихне, но крайчетата на устата му сякаш не искаха да се подчинят.
— Искаш ли да ти обясня?
Свере пак кимна.
— При убийство на полицай случаят се ползва с приоритет, независимо колко време ще отнеме. Не го пише в никоя инструкция, но никога не се задават въпроси относно използваните ресурси, когато жертвата е от редиците на полицията. Точно това е проблемът при убийството на полицаи — разследващите просто не се предават, докато не хванат…
Той посочи Свере.
— … виновника. Въпрос на време е. Затова си позволих да помогна малко на разследващите, та периодът на изчакване да не е толкова продължителен.
— Но…
— Сигурно се чудиш защо съм помогнал на полицията да те открие, като е повече от вероятно, че ще ме издадеш, за да намалиш присъдата си?
Свере преглътна с усилие. Опита се да мисли, но се оказа свръх силите му и всичко се обърка.