Тръгнаха бавно надолу по улицата. В квартала имаше малки къщи, малки градини и няколко жилищни блока на долния край. Край тях минаха момчета на велосипеди, със зачервени от усърдие лица. Караха нагоре срещу полицейските коли с бясно въртящите се сини лампи. Мьолер изчака да се отдалечат от другите достатъчно, за да не могат да ги чуят.
— Не изглеждаш особено доволен, че заловихме убиеца на Елен — констатира той.
— Доволен, дрън-дрън. Първо, все още не знаем дали е бил Свере Улсен. ДНК-анализът…
— ДНК-анализът ще покаже, че е той. Какво има, Хари?
— Нищо, шефе.
Мьолер се спря.
— Наистина ли?
— Наистина.
Мьолер кимна с глава към къщата:
— Да не би да мислиш че Улсен се е отървал леко с бърз куршум в главата?
— Няма нищо, казах ти! — Хари неочаквано повиши тон.
— Изплюй камъчето! — изкрещя Мьолер.
— Вижда ми се адски странно!
Мьолер смръщи вежди:
— Кое е странно?
— Опитен полицай като Валер — Хари, понижил глас, говореше бавно и наблягаше на всяка дума, — предпочете да тръгне сам, за да говори със заподозрян в убийство и евентуално да го залови. Това противоречи на всички писани и неписани правила.
— Значи какво ми казваш? Че Том Валер е предизвикал този инцидент? Накарал е Улсен да извади оръжие, за да отмъсти за Елен, това ли е? Затова ли стоиш на втория етаж и повтаряш според Валер това, според Валер онова, сякаш ние в полицията не разчитаме на думата на колегите си? И всички тия приказки, докато половината от полицаите на местопрестъплението слушат?
Втренчиха се един в друг. На ръст Мьолер бе почти колкото Хари.
— Само ми се струва адски странно — отговори Хари и се извърна. — Това е всичко.
— Достатъчно, Хари! Не знам за какво си тръгнал след Валер насам, ако си имал подозрения, че ще се случи нещо такова. Не искам обаче да чувам повече такива приказки. Не желая изобщо да чувам от теб и една лоша дума повече, която да вменява на някого каквото и да е. Ясно?
Хари погледна жълтата къща на семейство Улсен: малка, без висока ограда като останалите къщи по утихналата в следобедна дрямка улица.
В сравнение с другите къщи грозноватият, покрит с изрисуван бетон дом изглеждаше незащитен. Сякаш изолиран от съседските сгради. Разнасяше се кисела миризма на изгорена шума, а вятърът донасяше и пак отнасяше далечния, металически глас на говорителя от хиподрума в квартал Бярке.
Хари вдигна рамене:
— Съжалявам. Аз… знаеш.
Мьолер сложи ръка на рамото му.
— Тя бе най-добрата. Знам, Хари.
Шестдесет и пета глава
Старецът четеше вестник „Афтенпостен“. Тъкмо разглеждаше залозите за конните надбягвания и забеляза сервитьорката, застанала до масата му.
— Здравейте — поздрави тя и сложи пред него половинлитровата чаша. Както винаги, той не отговори, само я изгледа, докато тя броеше дребните му пари. Възрастта й не можеше да се определи, но той предположи, че е между тридесет и пет и четиридесетгодишна. Съдейки по вида й, животът й е толкова труден, колкото и на клиентите, които обслужваше. Но имаше хубава усмивка. Явно умее да понася несгодите. Тя изчезна и той отпи от бирата си, обхождайки с поглед заведението.
Погледна часовника. После стана, отиде до телефонния автомат във вътрешността на ресторанта, пъхна три крони, набра номера и зачака. След три позвънявания някой вдигна слушалката и той чу гласа й:
— Да, моля.
— Сигне ли е?
— Да.
Усещаше страха в гласа й — тя знаеше кой се обажда. Правеше го за седми път, затова вероятно бе разбрала схемата му и очакваше той да позвъни днес.
— Даниел се обажда.
— Кой сте вие? Какво искате? — Дишането й се учести.
— Казах, че се обажда Даниел. Искам само да чуя как повтаряш онова, което каза онзи път. Помниш ли го?
— Моля ви да престанете. Даниел е мъртъв.
— Вярна и в смъртта, Сигне. Не до смъртта, а и в нея.
— Ще съобщя в полицията.
Той затвори. После си взе шапката и палтото и бавно излезе на слънце. На възвишението Санкт Ханс първите пъпки вече се разпукваха. Сега беше както преди.
Шестдесет и шеста глава