Влязоха във всекидневната; Бюре надигна глава.
— Значи съпругът ви е излязъл сам на разходка? — попита Хари.
— Да, не е позволено да води куче в кафенето. Заповядайте, седнете.
— В кафенето ли?
— Новият му навик — усмихна се тя. — Ходи на кафе, за да чете вестниците. Мислел по-добре, когато не стои вкъщи.
— Има нещо вярно.
— Сигурно. А и човек може малко да се замечтае, предполагам.
— Как така да се замечтае?
— Ами, знам ли? Да си представиш че отново си млад и седиш в кафене на тротоара в Париж или Виена — пак се усмихна някак гузно тя. — Стига толкова приказки на тази тема. Впрочем кафето…
— Да, благодаря.
Хари разглеждаше стените, докато Сигне Юл шеташе в кухнята. Над камината висеше портрет на мъж в черна връхна дреха. При предишното си посещение Хари не бе забелязал картината. Облеченият в черно мъж, заел леко драматична поза, явно се взираше в далечни хоризонти извън обсега на художника. Хари се доближи до картината. На малка медна табелка на рамката пишеше:
Главен лекар Корнелиус Юл, 1885–1959.
— Това е дядото на Евен — обясни Сигне Юл, влизайки с поднос с кафе.
— Ясно. Тук имате много портрети.
— Да — тя остави подноса. — На картината до нея е дядото на Евен по майчина линия, доктор Вернер Шуман. Той е един от основателите на болницата в Юлевол през 1885 година.
— А това?
— Юнас Шуман, Главен лекар в Държавната болница.
— А вашите роднини?
Тя го погледна объркано.
— Какво имате предвид?
— Кои от снимките са на вашите роднини?
— Те… са закачени на други места. Сметана за кафето?
— Не, благодаря.
Хари седна.
— Исках да поговоря с вас за войната — подхвана той.
— Уф, само това не — изплъзна се от устата й.
— Разбирам, но е важно. Има ли проблем?
— Ще видим — стрелна го с поглед тя и си наля кафе.
— По време на войната сте били медицинска сестра…
— Милосърдна сестра, да. Държавна предателка.
Хари вдигна поглед. Очите й го гледаха спокойно.
— Бяхме общо около четиристотин. След войната всички ни осъдиха на затвор. Независимо от настоятелната молба на Червения кръст към норвежките власти да спрат да ни преследват и наказват. Норвежкият Червен кръст ни поиска извинение чак през 1990 година. Бащата на Евен, на снимката ей там, имаше връзки и намалиха присъдата ми — впрочем и защото помогнах на двама ранени от Отечествения фронт през пролетта на 1945-а и защото никога не съм членувала в Националното обединение. Какво друго искате да знаете?
Хари заби поглед в чашата с кафе. Хрумна му, че в някои квартали на Осло е ужасно тихо.
— Целта ми не е да разнищвам вашата история, госпожо Юл. Помните ли от фронта норвежки войник на име Гюдбран Юхансен?
Сигне Юл подскочи и Хари разбра, че е попаднал на следа.
— Мъжът ви не сподели ли с вас?
— Евен никога не споделя с мен.
— Ясно. Опитвам се да разуча кои норвежки фронтоваци са били в Зенхайм, преди да ги изпратят на фронта.
— Зенхайм — тихо повтори тя, сякаш на себе си. — Даниел беше там.
— Да, Знам, че сте били сгодени с Даниел Гюдесон. Научих от Синдре Фауке.
— Кой е Синдре Фауке?
— Бивш фронтовак и човек от съпротивата, познат на съпруга ви. Фауке ми подсказа да поговоря с вас за Гюдбран Юхансен. Самият Фауке е дезертирал, затова не знае какво е станало после с Гюдбран. Но друг норвежки фронтовак, Едвард Мускен, ми разказа за взривената в окопа ръчна граната. Мускен не е разбрал какво се е случило по-късно, но ако Юхансен е оцелял, най-вероятно е попаднал в полевия лазарет.
Сигне Юл премляска с уста, Бюре се приближи към нея с тежки стъпки и тя зарови ръка в дебелата му сплъстена козина.
— Да, помня Гюдбран Юхансен — въздъхна тя. — Понякога Даниел ми пишеше за него — и в писмата от Зенхайм, и в бележките, които получавах от него в полевия лазарет. Двамата бяха много различни. Гюдбран Юхансен постепенно се превърна в нещо като малък брат на Даниел — усмихна се тя. — Мнозина искаха да са като по-малки братя на Даниел.
— Знаете ли какво се случи с Гюдбран?
— Той попадна в нашия лазарет, както отбелязахте. По онова време секторът вече преминаваше в руски ръце, беше започнало повсеместно отстъпление, всички пътища бяха блокирани. На фронта не получавахме никакви лекарства. Юхансен бе тежко ранен — парче от граната бе заседнало в бедрото му над коляното. Кракът му започна да гангренясва и имаше опасност да го ампутираме. Вместо да чакаме лекарства, които нямаше да пристигнат, го изпратихме с тълпата на запад. Последно от него видях брадясало лице между завивките в един камион. Колелата бяха затънали до половина в пролетната кал и чак след повече от час взеха първия завой — тогава ги изгубихме от поглед.