Кучето, отпуснало главата си в скута й, я гледаше с печални очи.
— И това бе последното, което видяхте и чухте от него?
Тя бавно поднесе порцелановата чаша до устните си, отпи малка глътка кафе и я остави на масата. Ръката й не трепереше силно, но все пак трепереше.
— Няколко месеца по-късно получих картичка от него: Пишеше, че у него са останали някои вещи на Даниел, например руска фуражка, своеобразен военен трофей. Звучеше ми малко объркан, но това не е необичайно за наскоро пострадали от войната.
— Картичката, запазихте ли…?
Тя поклати глава.
— Спомняте ли си откъде беше изпратена?
— Не. Помня само, че името ми напомни за нещо зелено и провинциално, помислих си, че той е добре.
Хари се изправи.
— Този Фауке откъде знае за мен? — поинтересува се тя.
— Ами… — Хари не знаеше как точно да се изрази, но тя го изпревари.
— Всички фронтоваци са чували името ми — пресилено се усмихна тя. — Жена, продала душата си на дявола в замяна на по-кратко наказание. Това ли си мислят?
— Не знам — Хари изпитваше потребност да излезе оттук. До оживения булевард имаше само три пресечки, а сякаш се намираха високо в планината, толкова бе тихо.
— Знаете ли, така и не видях трупа му — обади се тя. — На Даниел.
Тя се втренчи във въображаема точка пред себе си.
— Получих новогодишен поздрав от него по военен лекар, а три дена по-късно прочетох името му в списъка със загинали войници. Не го възприех като истина, отказах да повярвам, преди да са ми показали трупа. Затова ме заведоха до масовия гроб в Северния сектор, където изгаряха телата на умрелите. Слязох в гроба, спъвах се в мъртви тела, ходех от един обгорен труп към друг и се взирах в безжизнени изгорели очи. Но никой от тях не беше Даниел. Уверяваха ме, че е невъзможно да го позная, но аз упорствах, че грешат. После допуснаха, че е бил в някой от вече изпразнените гробове. Не знам, но така и не го видях.
Тя потръпна, когато Хари се изкашля.
— Благодаря за кафето, госпожо Юл.
Последва го в коридора. Закопчавайки палтото си до гардероба, не се стърпя и се опита да открие лицето й на някоя от снимките по стените, но напразно.
— Трябва ли да казваме на Евен за това? — тя отвори вратата.
Хари я погледна учудено.
— В смисъл нужно ли е той да знае, че сме си говорили за това? — побърза да прибави тя. — За войната и… за Даниел?
— Не и ако не желаете, разбира се.
— Ще забележи, че сте идвали. Не може ли просто да му кажем, че сте го чакали, но се е наложило да си тръгнете?
Погледът й го умоляваше, но имаше и още нещо.
Хари се сети какво е, чак когато вече се намираше на булеварда и отвори прозореца, за да поеме от освобождаващия, оглушителен шум от автомобили, който издуха тишината от главата му. Страх. Сигне Юл се боеше от нещо.
Седемдесета глава
Бернт Бранхауг леко почука с ножа по ръба на кристалната чаша, отмести стола си назад и допря салфетката до устните си, докато се изкашля. По устните му играеше тънка усмивчица, сякаш вече предвкусваше точките, които щеше да натрупа пред гостите си — полицейския началник Ане Стьорксен и съпруга й, Кюрт Майрик и жена му.
— Скъпи приятели и колеги.
С крайчеца на окото си мерна как жена му се усмихна притеснено към останалите, сякаш искаше да каже: Съжалявам, че се налага да изтърпим това, но не зависи от мен.
Тази вечер Бранхауг говори за приятелството и за колегиалността, за значението на лоялността и за това колко е важно да се мобилизират добрите сили като защита срещу пространството, което демокрацията винаги щяла да оставя на посредствеността, размиването на отговорността и некомпетентността на лидерско ниво. Човек, разбира се, не можел да очаква домакини и селяни, избрани за политици, да разбират сложността на ресорите, които са им поверени.