— … изход към перона от дясната страна.
Ами ако просто слезе от влака? Какво най-лошо може да му се случи? Докато Външно и ПСС се страхуват, че миналогодишният епизод със стрелбата ще стане обществено достояние, Майрик няма да го изрита. А що се отнася до Ракел… Що се отнася до Ракел, той не знаеше какво да прави.
Влакът спря с последен стон и във вагона настъпи пълна тишина. Навън в коридора се блъснаха врати. Хари не мръдна от мястото си. Вече чуваше песента от уокмена по-ясно. Беше я чувал многократно, просто не се сещаше къде.
Седемдесет и втора глава
Напълно неподготвен, старецът не успя да си поеме дъх при внезапния пристъп на болките. Сви се на кълбо на възвишението, където лежеше, и пъхна юмрук в устата си, за да не извика. Лежеше така и се бореше да не изгуби съзнание, докато го обливаха вълни от светлина и мрак. Отваряше и затваряше очи. Небето над него се въртеше, сякаш времето лети светкавично, облаците се стрелкаха, звездите проблясваха през синевата, настана нощ, ден, пак нощ, ден и пак нощ. После всичко свърши и той отново усети миризмата на влажна почва под себе си и знаеше, че е жив.
Полежа още малко, за да си поеме дъх. Ризата му, подгизнала от пот, бе залепнала за тялото му. После се претърколи по корем и се загледа в къщата долу.
Голяма, черна дървена постройка. Старецът лежеше там от преди обяд и знаеше, че само съпругата си е вкъщи. Въпреки това навсякъде светеше. Както на първия, така и на втория етаж. Видя как, щом се смрачи, тя влезе във всички стаи и включи осветлението. Затова предположи, че тя се страхува от тъмнината.
Самият той се чувстваше изплашен. Не заради мрака, от това никога не се е страхувал. Боеше се от бясно летящото време. И от болките. Те бяха ново усещане, все още не умееше да ги контролира. И не знаеше дали ще може. А времето? Опита се да не мисли за непрекъснато делящите се клетки.
На небето се показа бледа луна. Погледна часовника. Седем и половина. Скоро ще стане съвсем тъмно и ще му се наложи да чака до утре. Това означаваше да прекара цяла нощ в импровизираното си скривалище. Огледа конструкцията, която си направи. Състоеше се от два клона във формата на латинската буква Y: забити в земята, те стърчаха на половин метър над склона; между тях, в празното място на Y, минаваше отсечен клон от бял бор. После отсече три дълги клона и ги сложи на склона, подпрени на клона от бял бор. Отгоре хвърли наръч елови клонки. Така се сдоби с примитивна колиба — хем му служеше като заслон от дъжда, хем задържаше топлината, хем го скриваше от погледите на туристи, ако някой неочаквано се отклони от пътеката. Отне му по-малко от час да я стъкми.
Вероятността да го забележат от пътя или от някоя съседска къща му се струваше минимална. Въпросният човек трябва да притежава необикновено остро зрение, за да успее да види скривалището му между стволовете на дърветата в гъстата иглолистна гора на почти триста метра разстояние. За всеки случай покри целия отвор със съчки и уви цевта на пушката с парцали, та ниското следобедно слънце да не се отразява в стоманата.
Погледна часовника си. Къде, по дяволите, се губи този човек?
Бернт Бранхауг повъртя чашата в ръката си и още веднъж погледна часовника. Къде, по дяволите, се губи тази жена?
Разбраха се за осем часа, а сега вече е почти осем и четвърт. Гаврътна питието и си наля ново от бутилката уиски, която му донесоха от рецепцията. „Джеймсън“. Единственото хубаво нещо, идвало някога от Ирландия. Наля си пак. Днес денят бе отвратителен. Заради заглавието в „Дагбладе“ телефонът не спря да звъни. Много хора наистина го подкрепиха, но накрая той се обади на редактора на новините в „Дагбладе“, негов стар приятел от студентските години, и направо му каза, че е бил цитиран некоректно. Стигна се дотам да им обещае поверителна информация за гафовете на вътрешния министър на последната среща на Европейското икономическо пространство. Редакторът помоли за време да помисли. След един час се обади.
Наташа — оказа се — била нова в занаята и признала, че може и да е разбрала Бранхауг погрешно. Нямало да правят официално опровержение, но нямало и да продължат да нищят случая. Останките от достойнството му бяха спасени.
Бранхауг отпи голяма глътка, завъртя уискито в уста, усети грубия му и същевременно мек аромат в носната си кухина. Огледа се. Колко ли нощи е прекарал тук? Колко ли пъти се е събуждал в прекалено мекото легло с огромни размери с леко главоболие, след като предната вечер е прекалил с питиетата? И е молил жената до себе си, ако тя все още е била там, да слезе с асансьора до залата за закуска на втория етаж и оттам — пеш до рецепцията, та да изглежда все едно идва от работна закуска, а не от стаите за гости. Само за всеки случай.