— Дадено.
Те се засмяха и пиха наздравица с пластмасови чашки.
— Тогава позволяваш ли да взема списанието „Моджо“? — попита тя.
— В средата са най-лошите снимки на Фреди Меркюри. Гол до кръста, с ръце на хълбоците и с изпъкналите си зъби на показ. Пълна програма. Заповядай.
— Аз харесвам Фреди Меркюри. Харесвах, де.
— Не съм казал, че не го харесвам.
Синият канцеларски стол с напукана тапицерия, отдавна застинал на най-ниското си положение, недоволно изскърца, когато Хари замислено се облегна назад. Той отлепи от телефона пред себе си бележка с почерка на Елен.
— Какво е това?
— Нали уж можеш да четеш? Мьолер те търси.
Хари тръгна лениво по коридора и вече си представяше присвитите устни и двете дълбоки бръчки между очите на шефа си, когато чуе за освобождаването на Свере Улсен.
До копирната машина младо момиче със зачервени бузи бързо вдигна очи и се усмихна на Хари. Той даже не успя да й отговори. Вероятно някоя от новите служителки. Парфюмът й, сладникав и тежък, го подразни. Погледна секундарната стрелка на часовника си.
Значи вече и мирисът на парфюм го дразни. Какво всъщност става с него? Според Елен му липсва естествен стимул, онова, което кара хората да се съвземат от депресията. След като се прибра от Банкок, се озова на дъното за ужасно дълго време; почти се примири, че никога няма да изплува. Всичко изглеждаше студено и мрачно, всички впечатления — някак притъпени. Сякаш се намираше под вода. Цареше благословена тишина. Хората му говореха, но думите им приличаха на въздушни мехурчета; излизаха от устите им, бързо се издигаха нагоре и изчезваха. Сигурно изпитваш такова чувство, когато се давиш, мислеше си той и чакаше. Но не се случи нищо. Само дето бе във вакуум. И това мина. Той се справи.
Благодарение на Елен.
Тя го покриваше през първите седмици след завръщането му, защото се видя принуден да развее бялото знаме и да си отиде вкъщи. Не му позволяваше да ходи в бара, нареждаше му да й дъха, ако закъснее за работа и го обявяваше за годен или негоден да върши задълженията си. Няколко пъти го изпрати вкъщи, ала иначе си мълчеше. Отне известно време, но Хари не бързаше за никъде. И кимна доволно първия петък, след като се оказа, че Хари цяла седмица е идвал трезвен на работа.
Накрая той я попита директно защо момиче като нея, завършило висше полицейско училище и следвало право, с хиляди възможности пред себе си, доброволно си е вкарало такъв таралеж в гащите. Нима тя не разбира, че той няма с какво да подпомогне кариерата й? Трудно ли й е да си намери нормални приятели, успели в живота?
Погледна го сериозно и отговори, че просто иска да се възползва от опита му, защото той е най-способният разследващ полицай в Отдела за борба с насилието. Празни приказки, разбира се, но в се пак се почувства поласкан, задето тя не си спести ласкателствата. Освен това Елен бе толкова ентусиазиран и амбициран разследващ полицай, че нямаше начин да не се заразиш от енергията й. През последните шест месеца Хари отново вършеше добра работа. Понякога дори адски добра. Като в случая със Свере Улсен.
Стигна до врата на Мьолер. Мимоходом Хари кимна на униформен служител, престорил се, че не го вижда.
Хари се замисли. Ако беше участник в „Експедиция «Робинзон»“, само след ден всички щяха да забележат лошата му карма и да го изпратят вкъщи след първия племенен съвет. Племенен съвет ли? Боже мой, вече използваше терминологията на идиотските програми по „ТВ 3“. Така става, щом вечер прекарваш по пет часа пред телевизора. Все пак по-добре да кисне пред екрана в дома си, вместо да седи в ресторант „Скрьодер“.
Хари почука два пъти точно под табелката с надпис „Бярне Мьолер, началник полицейски отдел“.
— Влез!
Хари погледна часовника. Седемдесет и пет секунди.
Седма глава
Двата дълги крака на старши полицейски инспектор Бярне Мьолер, почти излегнат на стола, стърчаха между краката на масата. С ръце, кръстосани зад тила, Мьолер представляваше идеалният пример за „продълговат череп“, стискайки между ухото и рамото си телефонна слушалка. Наскоро Хуле оприличи късо подстриганата му и оформена като паница коса на шикозната прическа на Кевин Костнър в „Бодигард“. Мьолер не беше гледал филма. Не бе ходил на кино от петнадесет години, защото съдбата му бе отредила твърде отговорен характер, ежедневие с малко свободно време, две деца и съпруга, която го разбираше само отчасти.