— Здрасти, Вебер — поздрави Хари.
— Нямам време — отвърна той и махна с ръка.
— Ще отнеме минута.
Вебер се приближи с широки крачки и очевидно раздразнено изражение.
— Какво искаш? — извика той от двадесетина метра.
— Колко време е чакал?
— Мъжът горе ли? Нямам представа.
— Хайде де, Вебер. Предположи.
— Вие ли работите по случая, или КРИПОС?
— И двата отдела. Все още не сме се координирали.
— И се опитваш да ме убедиш, че ще успеете?
Хари се усмихна и си извади цигара.
— Неведнъж си проявявал завидна далновидност, Вебер.
— Зарежи подмазването, Хари. Кое е това момче?
— Халвуршен — представи го Хари, преди самият Халвуршен да успее да се обади.
— Чуй ме, Халвуршен — поде Вебер, докато наблюдаваше Хари, без да се опитва да скрие отвращението си. — Пушенето е свинщина и неотменимо доказателство, че хората се стремят към едно-единствено нещо в този живот — към удоволствието. Човекът, който е дебнел тук, е оставил след себе си в полупразна бутилка от оранжада „Соло“ осем угарки от цигари. Без филтър. Такива пушачи не пушат по две цигари на ден; предполагам, че е бил тук най-много едно денонощие, освен ако не ги е свършил по-рано. Чупил е съчки от най-ниските клони, където дъждът не е достигнал. Въпреки това по покрива на скривалището му има мокри съчки.
Последно валя в три часа вчера следобед.
— Значи е стоял тук някъде между осем и три вчера през деня? — уточни Халвуршен.
— Далеч ще стигне Халвуршен — лаконично отбеляза Вебер, без да откъсва поглед от Хари. — Особено като се има предвид каква конкуренция ще има в гилдията. Само по-зле става, мамка му. Виждал ли си какви хора приемат в полицейското училище днес? Дори учителските институти разполагат с гении в сравнение с боклуците, които идва при нас.
Изведнъж Вебер забрави, че няма време, и започна надълго и нашироко да прогнозира мрачните перспективи пред състава на блюстителите на реда.
— Дали някой в квартала е забелязал нещо необичайно? — побърза да попита Хари, когато Вебер спря, за да си поеме дъх.
— Четирима полицаи обикалят и звънят по къщите, но повечето хора се прибират от работа доста по-късно. Нищо няма да открият.
— Защо?
— Не допускат да се е показал в района. По-рано днес пуснахме куче: вървя по следите му повече от километър навътре в гората и спря на една пътечка. Оттам изгубиха следите. Предполагам, че е дошъл и си е тръгнал по един и същи маршрут, през мрежата от пътеки между езерата Согнсван и Маридалсване. Може да е оставил колата си поне на дузина паркинги за туристи в района. Хиляди хора ходят на поход всеки ден, поне половината от тях с торба на гърба. Ясно?
— Ясно.
— А сега сигурно ще ме питаш дали сме открили пръстови отпечатъци.
— Ами…
— Не ставай смешен.
— Ами бутилката от „Соло“?
Вебер поклати глава.
— Няма отпечатъци. Никакви. За дългото време, което е прекарал тук, е оставил смайващо малко следи. Продължаваме да търсим, но съм почти сигурен, че ще разполагаме само с отпечатъка от обувката и няколко влакна.
— Плюс празната гилза.
— Оставил я е съвсем умишлено. Всичко друго е почистено твърде старателно.
— Хм. Примерно като предупреждение. Какво мислиш?
— Аз ли какво мисля? Мислех, че само на вас младите ви дават акъл, поне такова впечатление се опитват да насадят в полицията днес.
— Аха. Благодаря за помощта, Вебер.
— И откажи цигарите, Хари.
— Доста строг човек — отбеляза Халвуршен в колата на път към центъра.
— Вебер понякога е много серт — съгласи се Хари. Но си разбира от работата.
Халвуршен забарабани такта на беззвучно парче по арматурното табло.
— Сега накъде? — попита той.
— Към „Континентал“.
КРИПОС позвъниха в хотел „Континентал“ петнадесет минути след като персоналът бе почистил и сменил спалното бельо в стаята на Бранхауг. Никой не бе забелязал дали Бранхауг е имал посещение. Знаеха само, че си е тръгнал около полунощ. Сега Хари стоеше на рецепцията и пушеше поредната си цигара, докато дежурният администратор от снощи кършеше ръце с нещастно изражение.