— Ако не излезете, все пак заключете вратата, госпожо Юл. Кой…
— Не разбирате — настояваше тя. — Той… той… — Чу се сигнал. Заета линия. Връзката бе прекъснала.
— Мамка му! Извини ме, Линда. Кажи да побързат с колата. И да внимават, може да е влязъл човек с огнестрелно оръжие.
Хари се обади на информационната служба, взе номера на Юл и го набра. Все още даваше „заето“. Хари хвърли слушалката към Линда.
— Ако Майрик пита за мен, кажи, че съм тръгнал към къщата на Евен Юл.
Седемдесет и осма глава
Хари взе завоя и веднага видя полицейската кола пред къщата на Юл. Тихата улица с дървените къщи, локвите с разтопен лед, синята лампа, която бавно се въртеше върху покрива на автомобила, две любопитни деца на велосипеди — представляваше повторение на сцената пред къщата на Свере Улсен. Хари се молеше приликите да спрат дотук.
Паркира форда, излезе и тръгна бавно към портата. Затвори я зад себе си и чу, че някой излиза по стълбите.
— Вебер — изненада се Хари. — Пътищата ни пак се кръстосват.
— Така си е.
— Не знаех, че и ти караш патрулка.
— Не карам, знаеш го, мамка му. Но Бранхауг живее ей тук на склона и тъкмо се бяхме качили в колата, като пристигна съобщението по радиото.
— Какво става?
— Защо питаш мен? В къщата няма никого. Но вратата беше отворена.
— Огледахте ли наоколо?
— От мазето до тавана.
— Странно. Както виждам, и кучето не е тук.
— Псета и хора, всичко е изчезнало. Но изглежда някой е бил в мазето, защото прозорецът на вратата му е счупен.
— Аха — Хари погледна по протежение на улицата. Между къщите зърна очертанията на тенискорт. — Навярно е отишла при някоя съседка — измърмори Хари. — Така я посъветвах.
Вебер последва Хари в коридора, където млад полицай се оглеждаше в огледалото над масичката с телефона.
— Е, Муен, виждаш ли симптоми на интелигентен живот? — кисело попита Вебер.
Муен се обърна и кимна бързо на Хари.
— Мдам — премлясна Муен. — Не знам дали е интелигентен, или е само странен.
Посочи към огледалото. Другите двама се приближиха.
— Бинго — възкликна Вебер.
Големите червени букви по огледалото сякаш бяха написани с червило:
Хари почувства устата си като вътрешността на портокалова кора.
Стъклото на външната врата издрънча, когато някой рязко я отвори.
— Какво правите тук? — попита силуетът, застанал пред тях в контражур. — И къде е Бюре?
Беше Евен Юл.
Хари седеше до кухненската маса заедно с очевидно угрижения Евен Юл. Муен тръгна да обикаля из района, за да търси Сигне Юл и да разпитва дали някой е видял нещо. Вебер имаше спешни дела във връзка с убийството на Бранхауг и се наложи да тръгне с полицейската кола, но Хари обеща на Муен да го закара обратно в полицията.
— Тя винаги казваше къде отива, като излизаше навън — обясни Евен Юл. — Тоест, винаги казва.
— Почеркът на огледалото в коридора неин ли е?
— Не — отвърна той. — Или поне така ми се струва.
— А червилото?
Юл погледна Хари, без да му отговори.
— Беше изплашена, когато говорихме по телефона — обясни Хари. — Твърдеше, че някой иска да я убие. Имате ли представа кой би могъл да е?
— Да я убие ли?
— Така твърдеше тя.
— Никой не иска да убие Сигне.
— Никой ли?
— Да не сте полудели, човече?
— В такъв случай разбирате, че съм принуден да ви попитам дали съпругата вие психически нестабилна. Истерична.
Хари се увери, че Юл е чул думите му, едва когато поклати отрицателно глава.
— Добре — Хари се изправи. — Вижте дали ще се сетите за нещо, което да ни е от помощ. И не е зле да се обадите на всичките си приятели и роднини, където би могла да потърси убежище. Изпратих нейно описание за издирване, а Муен и аз ще проверим района. Засега няма какво друго да направим.
Хари затвори портата и видя упътилия се към него Муен. Той поклати глава.
— Хората не са ли видели поне някаква кола? — попита Хари.
— По това време на деня вкъщи има само пенсионери и майки с бебета.