— Как така?
— Кой решава кое е истинско и реално, морално или неморално? Психолозите ли? Съдилищата ли? Или пък политиците?
— Ами все пак именно те решават — прецени Хари.
— Точно така — съгласи се Ауне. — Но ако усещаш, че властимащите те съдят произволно или несправедливо, тогава те изгубват моралния си авторитет в очите ти. Ако например задържат някого заради членството му в напълно законна партия, той ще потърси друг съдник. Ще обжалва пред по-висша инстанция, така да се каже.
— Господ е моят съдник — повтори Хари.
Ауне кимна.
— Какво предполагаш, че значи това, Ауне?
— Може да означава, че иска да обясни действията си. Че въпреки всичко чувства необходимост да бъде разбран. Знаеш ли, повечето хора имат нужда от това.
Хари мина покрай ресторант „Скрьодер“ на път към дома на Фауке.
Цареше предобедно затишие и Мая седеше на масата под телевизора с цигара и вестник. Хари й показа снимката на Едвард Мускен, която Халвуршен изнамери за впечатляващо кратко време, вероятно чрез Автомобилната администрация, издала на Мускен международна шофьорска книжка преди две години.
— Да, виждала съм я тая набръчкана муцуна — потвърди тя. — Но как да се сетя къде и кога? Сигурно се е отбивал тук няколко пъти, щом го помня, но не е от често идващите посетители.
— Дали някои от хората тук са разговаряли с него?
— Задаваш ми трудни въпроси, Хари.
— Някой се е обадил от тукашния телефонен автомат в дванадесет и половина в сряда. Не очаквам да го помниш, но има ли вероятност да е бил той?
Мая вдигна рамене.
— Има, разбира се. Но има вероятност и да е бил и дядо Коледа. Знаеш как е, Хари.
На път към жилището на Синдре Фауке Хари позвъни на Халвуршен и го помоли да открие Едвард Мускен.
— Да го арестувам ли?
— Не, не. Само провери алибито му за убийството на Бранхауг и за днешното изчезване на Сигне Юл.
Синдре Фауке имаше пепелявосив цвят на лицето, като отвори на Хари.
— Снощи дойде един приятел с бутилка уиски — обясни той и направи гримаса. — Вече не мога да пия такива неща. Не, ако можеше пак да стана на шейсет…
Усмихна се и отиде да свали свирещата кафеварка от котлона.
— Прочетох за убийството на този съветник във Външно министерство — извика той от кухнята. — Пишеше, че полицията не изключва да е свързано с изказванията му за фронтоваците. Вестник „Ве Ге“ твърди, че зад убийството стоят неонацисти. Наистина ли мислите така?
— „Ве Ге“ може би мисли така. Ние не мислим нищо и в такъв случай не изключваме нито една версия. Как върви книгата?
— Точно сега малко мудно. Но ако я довърша, ще отвори очите на някои хора. Поне така се окуражавам, за да разсея мъглата в дни като този.
Фауке постави кафеварката на ниската масичка между тях и се отпусна в креслото. Бе увил студена кърпа около кафеварката — стар трик от фронта, обясни той с хитра усмивка. Явно се надяваше Хари да попита какъв точно е номерът, но Хари нямаше време за това.
— Съпругата на Евен Юл е в неизвестност — съобщи той.
— Боже мой. Избягала ли е?
— Не мисля. Познавате ли я?
— Всъщност никога не съм я виждал, но, разбира се, знам за противоречивите мнения, когато Юл се ожени за нея. Че е била милосърдна сестра на фронта и тъй нататък. Какво се е случило?
Хари разказа за повикването по телефона и непроследимия номер на мъжа, който е звънял.
— Не знаем нищо повече. Надявах се вие да я познавате и да ми подскажете нещо.
— Съжалявам, но…
Фауке млъкна, за да отпие от кафето си. Имаше замислен вид.
— Какво казахте, че пишело на огледалото?
— Господ е моят съдник — цитира Хари.
— Хм.
— За какво мислите?
— Всъщност не знам — Фауке потърка необръснатата си брадичка.
— Просто споделете.
— Смятате, че може би той иска да обясни, да бъде разбран.
— Да?
Фауке отиде до етажерката, извади тънка книга и започна да я прелиства.
— Точно това е — почука по страницата той. — Както си и мислех.
Подаде книгата на Хари. Беше речник на библейските имена.