Старецът се обърна към задната седалка, където жената със завързана уста го гледаше втренчено със същите ужасени очи, които той виждаше при всяко нейно събуждане от наркозата с диетилетер. Видя как устните й се раздвижиха под превръзката.
— Не се страхувай, Сигне — той се наведе към нея и закрепи нещо на палтото й. Тя се опита да наклони глава, за да види какво е, но той й попречи.
— Хайде да се поразходим малко — предложи той. — Както преди.
Излезе от колата, отвори задната врата, издърпа я навън и я бутна да върви напред. Тя се спъна и падна на колене върху обраслия с трева банкет на пътя, но той сграбчи въжето, с което бе вързал ръцете й отзад, и пак я изправи на крака. Обърна я с лице към улична лампа и светлината заблестя директно в очите й.
— Забравих виното, не мърдай оттук — заповяда той. — Червено „Рибейрос“, помниш, нали? Не мърдай или…
Лампата я заслепяваше и се наложи да тикне ножа в лицето й, та тя да го види. А въпреки ярката светлина зениците й бяха толкова големи, че очите й изглеждаха почти изцяло черни. Той слезе до колата и се огледа. Нямаше жив човек. Ослуша се и чу само постоянния шум, долитащ от града. После отвори багажника. Отмести черния пластмасов чувал настрана и усети, че кучешкият труп вътре е започнал да се вцепенява. Стоманата на пушката „Мерклин“ слабо проблесна в тъмнината. Извади я и се настани на шофьорската седалка. Свали стъклото наполовина и опря пушката на него. Погледна нагоре и видя как гигантската й сянка танцува по жълтеникаво кафявата стена от шестнадесети век. Сигурно сянката се виждаше чак от Двореца. Красота.
Запали колата с дясната си ръка и форсира двигателя. Огледа се за последно наоколо, преди да погледне през оптичния мерник. При разстояние от не повече от петдесет метра палтото й изпълваше цялото кръгло поле в лещата на мерника. Отмести мерника съвсем малко надясно и черното кръстче откри онова, което търсеше — бялата хартийка. После издиша въздуха от дробовете си и сложи пръст на спусъка.
— Дойде и твоят ред — прошепна той.
Осма част
Откровението
Осемдесет и пета глава
Хари си позволи да се наслади за три секунди на усещането от допира на хладната кожа на седалките в самолета на „Тиролиън Еър“. После пак започна да премисля.
Под тях пейзажът наподобяваше килим от зелени и жълти парчета, а Дунава блестеше на слънцето като кафява болезнена рана. Стюардесата току-що съобщи, че предстои да се приземят и Хари се подготви.
И преди никога не се бе прехласнал по летенето, но през последните години започна да се плаши. Веднъж Елен го попита от какво се страхува.
— Че ще паднем и ще умра, от какво друго по дяволите? — отвърна й той.
Тя му обясни, че вероятността да загине в самолетна катастрофа при едно-единствено пътуване е едно на три милиона. Той й благодари за информацията и каза, че вече не се страхува.
Хари вдишваше и издишваше в опит да не слуша променящите се звуци от двигателя. Защо страхът от смъртта се изостря с годините, не е ли редно да е обратното? Сигне Юл бе на седемдесет и девет години, вероятно е била изплашена до смърт. Откри я един от патрулите на крепостта „Акершхюс“. Получили обаждане в централата от известен милионер на пристана „Акер Брюге“, който не можел да заспи и им съобщил, че една от лампите на южния път е изгаснала. Дежурният изпратил един от патрулите. Хари го разпита два часа по-късно и той му описа как, когато се приближил, видял над лампата да лежи безжизнена жена и да закрива светлината. Първо я помислил за наркоманка, но я доближил и забелязал побелялата коса и старомодните дрехи, тогава разбрал, че става дума за старица. После се зачудил да не би да й е прилошало, но открил, че ръцете й са завързани. Едва когато съвсем се приближил до нея, видял зеещата дупка в палтото й.
— Гръбначният й стълб беше прекъснат — обясняваше той на Хари. — Мамка му, направо го видях.
После разказа как се подпрял с ръка на каменната стена и започнал да повръща. Едва по-късно, когато полицията дошла и преместила жената, за да се освети стената, разбрал какво е лепкавото нещо по ръката му. Показа на Хари ръката си, сякаш това бе от значение.