— Ами щрудела…
— Следващия път, госпожо Майер, сега нямаме време.
— Защо? — учуди се тя. — Та това се случи преди повече от половин век, няма да ви избяга.
— Дали… — Хари се вторачи в черната муха на слънчевата светлина под дантелените пердета.
Обадиха се на Фриц по телефона, докато пътуваха към полицейския участък, и той, в нарушение на всички правила, направи обратен завой, което накара водачите на другите автомобили да надуят клаксоните.
— Беатрис Хофман е жива — даде газ той, пресичайки натовареното кръстовище. — Живее в старчески дом на Мауербахщрасе. Намира се във високата част на Вийнервалд.
Турбодвигателят на БМВ-то радостно изхриптя. Жилищните блокове отстъпиха пред паянтови къщи, олющени стени, винарни, а после се появи зелената широколистна гора, където следобедната светлина танцуваше по листата на дърветата и създаваше вълшебно настроение, когато профучаваха през алеи от бук и кестени.
Медицинската сестра ги заведе в голяма градина.
Беатрис Хофман седеше на пейка в сянката на величествен чворест дъб. Над дребничкото й сбръчкано лице се мъдреше сламена шапка. Фриц я заговори на немски и й обясни защо идват при нея.
Старицата кимна и се усмихна.
— На деветдесет години съм — потрепери гласът й. — И все още се просълзявам, като се сетя за Fraulein Хелена.
— Жива ли е? — попита Хари на своя детски немски. Знаете ли къде е?
— Какво казва той? — попита тя с ръка зад ухото и Фриц й обясни.
— Да — кимна тя. — Да, знам къде е Хелена. Тя е там горе.
И тя посочи короната на дървото.
Ясно, помисли си Хари. Старческо слабоумие. Но старицата не бе приключила:
— При Свети Петър. Ланг бяха добри католици, но Хелена бе ангелът в семейството. Както ви казах, очите ми се насълзяват, като мисля за нея.
— Помните ли Гюдбран Юхансен? — попита Хари.
— Урия ли — уточни Беатрис. — Виждала съм го само веднъж. Хубав и чаровен млад мъж, но болен, за съжаление. Кой би предположил, че такова учтиво и мило момче е способно на убийство? Чувствата им бяха прекалено силни, да, така беше и за Хелена, тя никога не преодоля загубата му, бедничката. Полицията така и не го залови и макар че не обвиниха Хелена в нищо, Андре Брокхард накара управата на болницата да я изгонят от „Рудолф II“. Тя се премести в града и работеше като доброволка при архиепископа, докато немотията в семейството й не я принуди да си намери по-добре платена работа. Затова отвори шивашки цех. В продължение на две години нае четиринадесет жени които шиеха за нея на пълно работно време. Освободиха баща й от затвора, но след скандала с онези еврейски банкери той не си намери работа. Госпожа Ланг най-трудно се примири с банкрута на семейството. Почина след дълго боледуване през 1953-а, а господин Ланг загина същата есен в автомобилна катастрофа. Хелена продаде шивачницата през 1955-а и без да се обади на никого, напусна страната. Помня точно деня. Петнадесети май — денят на освобождението на Австрия.
Фриц забеляза въпросителното изражение на Хари и му обясни:
— Австрия е малко по-особена. Тук не празнуваме деня на капитулацията на Хитлер, а деня, в който съюзниците са се изтеглили от страната.
Беатрис разказа как е разбрала за смъртта на Хелена.
— Не бяхме чували нищо за нея повече от двадесет години. И ето, един ден получих писмо от Париж. Била там с мъжа си и с дъщеря си. Разбрах, че става дума за един вид последно пътешествие. Тя не ми пишеше къде се е установила, за кого се е омъжила или от какво е болна. А само, че не й остава много и иска да запаля за нея свещ в катедралата „Свети Стефан“. Тя беше необикновен човек, моята Хелена. На седем годинки дойде при мен в кухнята, погледна ме сериозно и каза, че хората са създадени от Бог, за да обичат.
По набръчканата буза на старицата се търкулна сълза.
— Никога няма да го забравя. Седем годинки. Мисля, че точно в онзи момент тя реши как ще изживее живота си. И макар че със сигурност нещата не се стекоха, както тя си ги беше представяла, и изпитанията бяха много по-големи, убедена съм, че тя през целия си живот непоклатимо е вярвала в това — че Господ е създал човека, за да обича. Тя просто си беше такава.
— Пазите ли още писмото? — попита Хари.
Старицата избърса сълзите си и кимна.
— Пазя го в стаята ми. Нека само малко да поседя тук и да си спомня за нея, после ще отидем да го видим. Това впрочем ще бъде първата гореща нощ тази година.