— Засега само предполагах — отвърна Хари.
— Да, говорих много за Даниел — призна Фауке. — Та той бе същинска легенда, нашият Даниел Гюдесон. Толкова свободолюбива, силна и щастлива душа като него се среща много рядко. И Евен се въодушеви от историите; наложи се да ги повторя по няколко пъти, особено онази за руснака, когото Даниел издърпа и погреба.
— Знаеше ли той, че Даниел е бил в Зенхайм през войната?
— Естествено. Евен помнеше всички подробности за Даниел, дори ме подсещаше за някои, които вече започвах да забравям. По някаква причина напълно се идентифицираше с Даниел, макар че почти не мога да си представя двама по-различни човека. Веднъж Евен се напи и предложи да го наричам Урия, точно като Даниел. И ако питате мен, неслучайно хвърли око на младата Сигне Алсакер, като я видя на процеса за възмездие.
— Охо?
— Щом разбра, че започва процеса срещу годеницата на Даниел Гюдесон, се появи в съдебната зала и цял ден не свали очи от нея. Сякаш предварително бе решил да я спечели.
— Понеже е била жената на Даниел ли?
— Сигурен ли сте, че това е важно? — попита Фауке и тръгна по пътеката към хълма неочаквано пъргаво, та се наложи Хари да се поозори, за да не изостане.
— Напълно — потвърди Хари.
— И все пак не знам дали е редно да го казвам, но лично аз си мисля, че Евен Юл обичаше мита за Даниел Гюдесон повече, отколкото обичаше Сигне Юл. Възхищението му от Гюдесон беше една от основните причини след войната да не поднови следването си по медицина, а да започне да учи история. В това съм убеден. И, естествено, специализира в областта на история на окупацията и фронтоваците.
Стигнаха върха на възвишението и Хари избърса потта си. Фауке почти не се бе задъхал.
— Има си причина Евен Юл да се сдобие с такава популярност като историк. Като участник в съпротивата той се оказа перфектният инструмент за историографията, която властите смятаха, че ще бъде от полза на следвоенна Норвегия. Премълчава се всеобхватното сътрудничество с немците и се слага акцент върху слабата съпротива.
В историческата книга на Юл например за потапянето на крайцера „Блюхер“ в нощта срещу 9 април са отделени пет страници, но мълчаливо се подминава фактът, че е обмисляно обвинението на близо хиляда норвежци в процеса за възмездие. И това даде резултат: митовете за народа, обединен срещу нацизма, са живи и до днес.
— За това ли става ду ма в книгата ви, Фауке?
— Опитвам се само да разкажа истината. Евен знаеше, че това, което пише, е, ако не лъжа, то поне изопачаване на истината. Веднъж говорих с него по въпроса. Оправда се с обяснението, че така служи на идеята за обединението на народа. Не се осмели да представи в желаната героична светлина единствено бягството на краля. През 1940 година не само Евен като член на съпротивителното движение се почувства предаден, но така и не срещнах човек, толкова едностранчив в оценката си като него, дори и сред фронтоваците. Имайте предвид, че през целия му живот са го изоставяли хора, които е обичал и на които е разчитал. Според мен той намрази от цялата си душа всички, заминали за Лондон тогава. Наистина.
Седнаха на една пейка и се загледаха надолу към църквата „Фагерборг ширке“, към покривите на къщите по улицата, спускаща се към центъра, към фиорда на Осло, който проблясваше в синьо нейде в далечината.
— Красиво е — въздъхна Фауке. — Толкова хубаво, че понякога си струва да умреш за гледката.
Хари се опитваше да обедини цялата информация, да я подреди така, че всичко да съвпадне. Но все още липсваше един дребен детайл.
— Евен е започнал да следва медицина в Германия преди войната. Знаете ли защо е учил в Германия?
— Не — поклати отрицателно глава Фауке.
— Знаете ли дали е специализирал в някаква област?
— Да, споделял ми е мечтата си да тръгне по стъпките на прочутия си приемен баща и на неговия баща.
— А те какви са били?
— Не сте ли чували за главните лекари Юл? Бяха хирурзи.
Осемдесет и девета глава
Бярне Мьолер, Халвуршен и Хари крачеха един до друг. Намираха се в квартала Малкия Карачи. Миризмите, дрехите и хората около тях напомняха толкова малко за Норвегия, колкото дюнерите, които дъвчеха, напомняха за традиционните норвежки наденички. Срещу тях по тротоара се приближи момченце с танцова стъпка, издокарано празнично по пакистански, но с лентичка за Седемнадесети май на пожълтялата яка на сакото. Имаше странно чипо носле и държеше в ръка норвежкото знаме. Хари прочете във вестника, че родители-мюсюлмани организират тържество на децата за Седемнадесети май днес, за да могат утре да се съсредоточат върху празника след края на Рамадана.