Червеношийката

Попитах какво се е случило с него. Изпратили го вкъщи и се озовал в лазарета на Синсен, където по странно стечение на обстоятелствата бях разпределен и аз. Подобно на повечето, и той получил присъда за измяна, три години затвор, но го освободили след две години и половина.

Поговорихме си за това-онова и след известно време малко се поотпуснах. Поръчах му бира и заговорих за търговията със строителни материали, с която се занимавах. Казах му какво мисля: за такива като нас е най-добре да започнат собствен бизнес, понеже повечето предприятия отказват да наемат бивши фронтоваци (особено предприятията, сътрудничили на немците през войната).

— И ти ли? — попита той.

И се наложи да му обясня, че не съм спечелил много от късното си преминаване на „правилната“ страна, все пак бях носил немска униформа.

През цялото време Мускен се усмихваше под мустак и накрая не се стърпя. Описа ми безуспешните си опити да ме открие, но всички следи свършвали в Хамбург. Почти загубил надежда, ала един ден видял името на Синдре Фауке във вестникарска статия за хората от съпротивителното движение. Отново се заинтригувал, разбрал къде работи Фауке и позвънил. Някой го посъветвал да ме търси в ресторант „Скрьодер“.

Отново застинах и вече очаквах да ме разобличи. Но чух нещо много по-различно от онова, което си представях:

— Така и не успях да ти благодаря както трябва, задето попречи на Халгрим Дале да ме застреля онзи път. Ти ми спаси живота, Юхансен.

Втрещен, само вдигнах рамене, нямах сили да направя нищо друго.

Мускен смяташе, че когато съм го спасил, съм се показал като човек с морални устои. Защото сигурно съм имал причини да искам смъртта му: ако бяха открили трупа на Синдре Фауке, Мускен можеше да свидетелства, че аз съм най-вероятният убиец! Само кимнах в знак на съгласие. После ме погледна и ме попита дали се страхувам от него. Стори ми се, че няма какво да губя, и му разказах цялата история, както си беше.

Мускен слушаше внимателно, на няколко пъти се вторачи в мен с изцъкленото си око, за да провери дали лъжа, а от време на време поклащаше глава, но сигурно вярваше на повечето неща.

Приключих разказа си, поръчах още бира за двама ни, а той ми разказа за себе си: как съпругата му си намерила друг мъж с възможности да издържа и нея, и децата, докато той бил в затвора. Разбирал я, така даже било по-добре и за Едвард-младши, понеже нямало да израсне с баща-предател. Мускен звучеше примирен. Искал да се пробва в транспортния бранш, но не го взели на работа на местата, където кандидатствал за шофьор.

— Купи си собствен камион — посъветвах го аз. — И започни собствен бизнес, като мен.

— Нямам толкова пари — отвърна той и ме погледна крадешком. Бавно започваше да ми просветва. — А и банките не обичат особено бивши фронтоваци, до един ни мислят за бандити.

— Заделил съм малко пари. Ще ти дам назаем.

Не искаше да ги приеме, но аз настоях.

— Ще ти вземам лихва, то си е ясно! — продължих аз и тогава лицето му светна от радост. Но после пак стана сериозен — опасяваше се как ще ми се изплаща, преди да си стъпи на краката. И се наложи да му обяснявам, че лихвата няма да е голяма, почти символична. После поръчах още бира и след като я изпихме и се канехме да се прибираме всеки към дома си, си стиснахме ръцете и вече бяхме сключили сделка.