Хари повтори съобщението, а Халвуршен го гледаше втрещен с полуотворена уста. Хари приключи и му хвърли уоки-токито.
— Сега е твоя работа да прекратиш тържеството за Седемнадесети май, Халвуршен.
— Какво?
— Ти си на работа, а аз изглеждам сякаш… идвам от кръчмата. Няма да ме послушат.
Халвуршен огледа небръснатия Хари, омачканата му, накриво закопчана риза, а после и обувките на бос крак.
— Кой няма да те послуша?
— Наистина ли все още не си загрял за какво говоря? — изръмжа Хари и посочи с треперещ пръст.
Сто и четиринадесета глава
Утре. От четиристотин метра. И преди съм успявал. Паркът ще бъде току-що раззеленен, така изпълнен с живот, никой няма да мисли за смъртта. Но аз съм разчистил пътя за куршума. Мъртво дърво без корона. Куршумът ще се появи от небето; той ще посочи като Божи пръст потомъка на предателя и всички ще видят как постъпва Той с онези, които не са с чисти сърца. Изменникът обяви, че обича страната си, но я напусна, помоли ни да я спасим от нашествениците от изток, а после ни заклейми като предатели.
Халвуршен тичаше към входа на Двореца, а Хари остана на открития терен и не спираше да се върти в кръг като пиян. За няколко минути ще опразнят балкона на Двореца, първо трябва важните особи да вземат решения, за които после ще отговарят, не може да отменят празника просто така, понеже някакъв провинциален полицай е говорил със съмнителен колега. Погледът му се плъзна над тълпата, обходи я нагоре-надолу, без да знае какво точно търси.
Ще се появи от небето.
Вдигна очи. Зелени дървета. Никой няма да мисли за смъртта. Толкова са високи, а короните им — така гъсти, че дори с добър оптичен мерник не е възможно да стреля от съседните къщи.
Хари затвори очи. Устните му се раздвижиха. Помогни ми, Елен.
Разчистих пътя.
Защо работниците от управата на парка изглеждаха толкова учудени, като мина край тях на онова място вчера? Дървото. То нямаше листа. Отвори очи, погледът му се плъзна над върховете на дърветата и той го видя: кафявия мъртъв дъб. Хари усети как сърцето му заблъска в гърдите. Обърна се, едва не настъпи един барабанчик и се затича към Двореца. Стигна до мястото на линията между дървото и балкона и се спря. Погледна дървото. Зад голите му клони се извисяваше гигант от ледено синьо стъкло. Хотелът на САС. Ама разбира се. Толкова е лесно. Един-единствен куршум. Никой няма да реагира на пукот на Седемнадесети май. После спокойно ще слезе на оживената рецепция и ще излезе на пълните улици, където ще изчезне. А после? Какво следва?
Нямаше време сега да мисли за това, нужно е да действа. Да действа. Но той е толкова уморен. Вместо превъзбуда Хари усети внезапно желание да си тръгне, да се прибере у дома, да си легне, да се наспи, да се събуди и да го посрещне нов ден, в който нищо от това не се е случвало, всичко е било само сън. Сепна се от звука на сирената на минаваща покрай него линейка. Пищенето й разцепи завесата от духова музика.
— Мамка му, мамка му!
После се затича.
Сто и петнадесета глава
Старецът се облегна на прозореца; със свити в коленете крака, хвана пушката с две ръце и се заслуша в сирената на бавно отдалечаващата се линейка. Закъсняла е, помисли си той. Всички ще умрат. Пак повърна. Повече кръв. От болка почти загуби съзнание и после лежа, свит на кълбо, върху пода в банята и чака хапчетата да подействат. Взе четири. Болките утихнаха, само го пронизаха за последен път, сякаш за да му напомнят, че скоро пак ще се завърнат, а банята отново прие нормалните си форми. Едната от двете бани. С бълбукаща вана. Или беше парна баня? Поне имаше телевизор и той го включи. Звучеше националния химн, гърмяха песни във възхвала на краля, а празнично натъкмени репортери съобщаваха по всички канали за детското шествие.
Сега седеше в хола, а слънцето висеше от небето като огромен пламък и осветяваше всичко. Знаеше, че не бива да гледа направо в пламъка, защото ще го заслепи и няма да види руските снайперисти, които се промъкват в снега някъде там из ничията земя.