В другия край на стаята седене мъж. Чернокож, афроамериканец. Разлистваше списание и старецът установи, че дори и от такова разстояние спокойно чете написаното на първа страница. Нещо за кралското семейство. Това ли наистина чете този африканец в момента, статия за кралското семейство? Мисълта му се стори абсурдна.
Африканецът обърна на следващата страница. Мустакът му се спускаше точно като на куриера, с когото старецът се срещна снощи. Срещата трая кратко. Куриерът пристигна на товарното пристанище с волво, вероятно взето под наем. Спря, стъклото се смъкна с бръмчене и мъжът изрече уговорената парола: Voice of an Angel. Та той имаше абсолютно същия мустак. И тъжни очи. Веднага обясни, че оръжието не е в колата от съображения за сигурност; щели да отидат на друго място и да го вземат оттам. Старецът се поколеба, но помисли, че ако искаха да го ограбят, щяха да го направят на товарното пристанище. Затова влезе в колата и потеглиха точно към хотел „Радисън САС“. На минаване покрай рецепцията видя Бети Андресен зад гишето, но тя не гледаше към тях.
Куриерът преброи парите в куфара, мърморейки числата на немски. Затова старецът го попита откъде е. Будителите му били от Елзас и на стареца му хрумна да му разкаже, че е бил там, в Зенхайм. Просто идея.
След като в Университетската библиотека изчете в интернет толкова много за пушката „Мерклин“, на живо оръжието малко го разочарова. Изглеждаше като ловджийска пушка, но по-голяма. Куриерът му показа как се сглобява и разглобява, като се обръщане към стареца с „господин Урия“. После възрастният човек сложи разглобената пушка в голяма чанта с ремък и слезе с асансьора до рецепцията. За миг се поколеба дали да не отиде при Бети Андресен и да я помоли да му поръча такси. Просто идея.
— Здравей!
Старецът вдигна очи.
— Не е зле да ти проверим и слуха.
Доктор Бюер стоене на вратата и се опита да се усмихва приветливо. Въведе го в кабинета. Торбичките под очите му бяха станали още по-големи.
— Извиках името ти три пъти.
Забравям името си, помисли си старецът. Забравям всичките си имена. По подкрепящата го ръка на лекаря той разбра, че новините са лоши.
— Да, получих резултатите от изследванията — подхвана Бюер бързо, преди да се е настанил удобно в стола, сякаш искаше да съобщи лошите вести възможно най-скоро.
— И за жалост има метастази.
— Естествено, че има метастази — измърмори старецът. — Нали точно това е природата на раковата клетка? Да се разпространява?
— Хе-хе. Така е — Бюер избърса невидима прашинка от бюрото си.
— Ракът е като нас — философски изкоментира старецът. — Прави каквото трябва.
— Да — кимна доктор Бюер. Уж се бе отпуснал на стола, но в свитата поза на тялото му се долавяне силно напрежение.
— И ти правиш каквото трябва, докторе.
— Прав си, много си прав — доктор Бюер се усмихна и посегна към очилата си. — Смятаме, че пак трябва да се направи химиотерапия. Ще се почувстваш изнемощял, но може да удължи… ъъъ…
— Живота ми?
— Да.
— Колко ми остава без лечението?
Адамовата ябълка на Бюер подскочи нагоре-надолу.
— Малко по-малко отколкото предполагахме.
— А това значи?
— Значи, че ракът се е разпространил от черния дроб по кръвоносните съдове до…
— Млъквай и ми кажи дата.
Доктор Бюер го погледна безизразно.
— Мразиш работата си, нали? — попита старецът.
— Моля?
— Нищо. Кажи ми дата, ако обичаш.
— Невъзможно е да…
Спокойно седящият доктор Бюер се стресна, когато юмрукът на стареца се стовари върху писалището с такава сила, че телефонната слушалка подскочи от вилката. Отвори уста, за да каже нещо, но спря, видял треперещия показалец на стареца. После въздъхна, свали очилата си и уморено прокара ръка по лицето си.
— Лятото. Юни. Не е изключено и по-рано. Най-много август.
— Чудесно! — възкликна старецът. — Ще ми стигне. Болки?
— Обикновено се появяват по всяко време. Ще ти изпиша лекарства.
— Ще бъда ли в състояние да водя активен живот?
— Трудно е да се каже. Зависи от болките.
— Трябва да ми дадеш лекарства, които да ме поддържат дееспособен. Важно е. Разбираш ли?