Тя отвори въртящата се врата към зала 4. Нахлуващата отвън слънчева светлина караше всичко — стените, тавана, чаршафите — да блести. Сигурно така изглежда Раят, помисли си тя.
— Guten Morgen, Helena.
Тя му се усмихна. Той седеше на стол до леглото и четеше книга.
— Добре ли спа, Урия? — звънливо попита тя.
— Като мечка.
— Като мечка ли?
— Да. Като мечка в… как се казва на немски мястото, където те спят през зимата?
— А, в бърлога.
— Да, в бърлога. — Двамата се засмяха. Хелена знаеше, че другите пациенти ги наблюдават и не бива да се спира при него повече отколкото при останалите.
— Как е главата? Оздравява с всеки изминал ден, нали?
— Да, все по-добре и по-добре съм. Ще видиш, че някой ден ще стана красив като по-рано.
Тя помнеше деня, когато го приеха. Противоречеше на всякакви природни закони човек да оцелее с такава рана на челото. Тя бутна чашата му за чай с каната и едва не я събори.
— Опа! — засмя се той. — Я кажи, снощи беше ли до късно на танци?
Тя вдигна очи. Той й намигна.
— Да — тя се смути, защото се смееше на такива идиотски неща.
— Та какво танцувате тук във Виена?
— Исках да кажа не, изобщо не съм танцувала. Просто си легнах късно.
— Сигурно танцувате валс. Виенски валс.
— Да, точно така — кимна тя и се съсредоточи върху термометъра.
— Ето така — той се изправи. После започна да пее.
Другите вдигнаха погледи. Песента бе на непознат език, но той пееше с топъл, красив глас. А по-здравите пациенти викаха и се смееха, когато той се понесе по пода с малки, предпазливи валсови стъпки, а висящите краища на колана на халата му се люлееха насам-натам.
— Върни се тук, Урия, иначе ще те изпратя обратно на Източния фронт — строго извика тя.
Той се върна послушно и седна. Не се казваше Урия, но настояваше да го наричат така.
— Можеш ли да танцуваш рейнландския танц? — попита той.
— Рейнландския танц ли?
— Това е танц, който сме заимствали от Рейнланд. Да ти го покажа ли?
— Няма да мърдаш оттук, докато не оздравееш!
— А тогава ще те изведа на разходка из Виена и ще те науча да танцуваш рейнландския танц!
Благодарение на часовете, прекарани в шезлонга на верандата през последните дни, се бе сдобил с хубав загар и сега белите му зъби блестяха на радостното му лице.
— Според мен вече звучиш достатъчно здрав, за да те изпратим още сега — скастри го тя, но не успя да спре разлялата се по бузите й руменина. Тъкмо се изправяше, за да продължи обиколката си, и усети ръката му до своята.
— Кажи „да“ — прошепна той.
Тя го отблъсна с безгрижен смях и продължи към следващото легло, а сърцето й пееше като птичка в гърдите.
— Е? — доктор Брокхард вдигна очи от картоните, когато тя влезе в кабинета му, и, както винаги, тя не знаеше дали това „Е?“ е въпрос, увертюра към по-дълъг въпрос или просто възклицание. Затова мълчаливо застана до вратата.
— Питали сте за мен, докторе?
— Защо настояваш да продължаваме да си говорим на „ви“, Хелена? — Брокхард въздъхна с усмивка. — Боже мой, та ние се познаваме от деца.
— За какво сте ме викали?
— Реших да изпиша норвежеца от зала 4.
— Добре.
По лицето й не помръдна и мускул. А и защо ли? Хората стоят тук, докато оздравеят, после си тръгват. Алтернативата е да умрат. Така тече животът в болниците.
— Пратих съобщението на Вермахта преди пет дена. Вече получихме новото му назначение.