— По скрьодерски — уточни Мая. — Останаха от вчера. Честита Нова година.
Хари повдигна вестника, за да може да се храни, и едва успя да опита от целулозните кнедли, когато чу глас зад вестника:
— Ужасно е, казвам ти.
Погледна над вестника. На съседната маса седеше Мохикана и гледаше право към него. Вероятно е седял там през цялото време, но Хари не забеляза кога е дошъл. Наричаха го Мохикана, защото навярно бе последният от вида си. Бил капитан на военен кораб през войната, два пъти улучван с торпедо и всичките му приятели отдавна бяха мъртви. Всичко това му разказа Мая. Дългата му рядка брада потъваше в чашата с бира. Седеше, облечен в палтото си както винаги, зиме и лете. По тебеширенобялата кожа на лицето му, толкова изпито, че под него сякаш се очертаваше черепът му, изпъкваше мрежата от кръвоносни съдове, наподобяващи червеникави светкавици. Кървясалите, мътни очи гледаха втренчено Хари зад отпусната, набръчкана кожа.
— Ужасно! — повтори той.
Хари, слушал достатъчно пиянски брътвежи, не всеки път обръщаше специално внимание на откровенията на редовните посетители на „Скрьодер“, но това бе нещо различно. За всичките години, откакто идваше тук, това бяха първите разбираеми думи, които чуваше от Мохикана. Дори след онази нощ през миналата зима, когато Хари намери Мохикана заспал до стената на една къща надолу по улицата и по всяка вероятност спаси стареца от замръзване, Мохикана не пожела да го удостои с повече от кимване за поздрав при среща. И сега, изглежда, Мохикана каза каквото искаше, защото стисна силно устни и отново се съсредоточи върху чашата си. Хари се огледа и се наведе към масата на Мохикана.
— Помниш ли ме, Конрад Оснес?
Старецът изсумтя и се загледа във въздуха, без да отговори.
— Намерих те заспал в една пряспа надолу по тази улица миналата година. Беше минус осемнадесет градуса.
Мохикана завъртя очи с досада.
— Нямаше улично осветление и едва те забелязах. И ти щеше да си отидеш, Оснес.
Мохикана присви зачервеното си око и погледна злобно Хари, преди да надигне бирата.
— Да, в такъв случай трябва да ти благодаря.
Отпи внимателно. После сложи чашата на масата, прицели се, сякаш е важно да остави чашата на точно определено място.
— Трябва да избият тези бандити — подхвърли той.
— Така ли? Кои?
Мохикана посочи с показалец вестника на Хари. Хари го обърна. На първата страница се мъдреше голяма снимка на бръснат шведски нацист.
— Да ги избесим! — Мохикана удари с длан по масата и няколко лица се обърнаха към тях. Хари му махна с ръка, да му даде знак да говори по-тихо.
— Те са просто младежи, Оснес. Сега опитай да се отпуснеш. Идва новата година.
— Младежи ли? Какви мислиш, че бяхме ние? Това не спря германците. Шел бе на деветнадесет. Оскар на двадесет и две. Застреляйте ги, преди тази чума да се е разпространила, казвам ти. Това е болест, трябва да се лекува в началото.
Той насочи треперещия си показалец към Хари.
— Ей сега тук седеше един от тях. На твоята маса. Те не умират, дявол ги взел! Ти си полицай, трябва да ги хванеш!
— Откъде знаеш, че съм полицай? — изненадано попита Хари.
— Чета вестници. Застрелял си някакъв тип някъде на юг. Хубаво, ама защо не убиеш няколко и тук?
— Много си приказлив днес, Оснес.
Мохикана затвори уста, хвърли на Хари последен яростен поглед, обърна се към стената и започна да разглежда картината с площад „Юнгсторге“. Хари разбра, че разговорът е приключил, махна на Мая да му донесе кафето, погледна към часовника. Новото хилядолетие бе зад ъгъла. В четири часа затвориха ресторант „Скрьодер“ заради „частно новогодишно мероприятие“, както пишеше на табелата, окачена на входната врата.
Хари огледа познатите лица. Доколкото видя, всички гости бяха дошли.
Двадесет и пета глава
Из зала 4 се носеха звуци от заспали хора. През тази нощ, по-тиха от обикновено, нямаше пациенти, които да стенат от болка или да се събуждат с викове от кошмарите си. Хелена не чу и сирената на противовъздушната отбрана. Ако тази нощ не бомбардират, тя се надяваше всичко да мине по-леко. Промъкна се в спалнята, застана до долната част на леглото и сега го гледаше. Той седеше под светлия конус от нощната лампа и изглеждаше толкова погълнат от книгата, която четеше, че не забелязваше нищо друго. А тя стоеше ето тук, в тъмнината. С всички знания на мрака.