Постоя прав и разтърка ските си в снега.
— Трябва да поговорим с хората от съседните къщи — предложи Бертелсен. — Може някой да е видял нещо. Или да пожелаят да си признаят, че са се сдобили с такава пушка дявол знае откъде.
— След като обявихме амнистия за незаконните оръжия миналата година… — започна Фолдал, но се отказа да продължи, когато Бертелсен го погледна.
— Нещо друго, с което да помогнем? — попита Бертелсен.
— Май да — Хари мрачно погледна към пътя. — Нещо против да бутате кола?
Двадесет и девета глава
Хелена Ланг не се изненада. Прозорците бяха отворени и топлото лятно утро изпълваше коридора с аромата на току-що поникнала трева. През последните седмици бомбардираха всяка нощ, но тя не обръщаше внимание на мириса на дим. В ръката си държеше писмо. Чудно писмо! Дори сърдитата старша сестра се усмихна, когато Хелена изчурулика своето Guten Morgen.
Хелена се втурна в кабинета на доктор Брокхард, без да почука, и той изненадано вдигна очи от картоните.
— Е?
Свали очилата си и впери в нея неподвижен поглед. Тя зърна за миг влажния език, който се уви около рамката на очилата. Седна.
— Кристофър — подхвана тя. Не бе се обръщала към него на малко име от детските им години. — Имам да ти казвам нещо.
— Хубаво — кимна той. — Точно това чаках.
Знаеше какво очаква той: обяснение защо все още не е изпълнила желанието му да отиде в апартамента му в главната сграда на болничния комплекс, макар че той удължи болничния лист на Урия два пъти. Хелена се оправдаваше с бомбардировките. Не смеела да излезе навън. Затова той й предложи да я посети в лятната вила на майка й, но тя категорично отказа.
— Ще ти обясня всичко — обеща тя.
— Всичко ли? — попита той с лека усмивка.
„Не — помисли си тя. — Почти всичко.“
— Сутринта, когато Урия…
— Той не се казва Урия, Хелена.
— Онази сутрин, когато той изчезна и вие обявихте тревога, помниш ли?
— Естествено.
Брокхард остави очилата си до листа пред него. Рамката им легна успоредно на ръба на листа.
— Обмислях дали да докладвам на военната полиция за изчезването му. Но после той се появи с историята, че почти цяла нощ се разхождал из гората.
— Не се е разхождал. Пристигна с нощния влак от Залцбург.
— Така ли? — Брокхард се облегна назад на стола с каменна физиономия, която издаваше нежеланието му да показва изненадата си.
— Взе нощния влак от Виена преди полунощ, слезе в Залцбург, където чака час и половина нощния влак в обратната посока. В девет се озова на Централната гара във Виена.
— Хм — Брокхард се съсредоточи върху перодръжката, която стискаше между пръстите си. — И каква причина изтъкна за такова идиотско пътуване?
— Ами — Хелена се усмихна, без да се усети. — Сигурно помниш, че и аз закъснях онази сутрин?
— Дааа…
— И аз се прибрах от Залцбург.
— Така ли било?
— Точно така.
— Мисля, че трябва да обясниш Хелена.
Тя започна, гледайки върховете на пръстите му. Под върха на писеца, пробил палеца му, се бе оформила капка кръв.
— Разбирам — промърмори Брокхард, след като я изслуша. — Решили сте да заминете за Париж. И колко време си мислехте, че можете да се криете там?
— Явно не сме го обмислили добре. Но Урия мислеше да заминем за Америка. За Ню Йорк.
Брокхард се усмихна суховато.
— Та ти си много разумно момиче, Хелена. Несъмнено този национален предател те е заслепил със сладките си лъжи за Америка. Но знаеш ли какво?
— Не.
— Прощавам ти.
И добави, като видя смаяното й изражение:
— Да, прощавам ти. Навярно е редно да си получиш наказанието, но аз знам колко неспокойни са понякога сърцата на младите момичета.
— Но аз не идвам за…
— Как е майка ти? Сигурно сега й е трудно, нали сте сами. Баща ти получи три години, нали?
— Четири. Ще бъдеш ли така добър да ме изслушаш, Кристофър?
— Моля те да не правиш или казваш неща, за които ще се разкайващ Хелена. Казаното дотук не променя нищо, уговорката е същата като преди.
— Не! — Хелена скочи от стола и той се преобърна зад нея. Хвърли върху писалището писмото, което стискаше в ръката си.