Хохнер спомена, че Урия изпитва омраза. В такъв случай предположението му търсеният човек да има личен мотив е вярно. Но какво мрази той?
Слънцето се скри и бризът в района на фиорда на Осло веднага захладня. Хари се загърна в палтото си и тръгна обратно към колата. А половината милион? Дали Урия го е получил от поръчител, или действа самостоятелно, със собствени пари?
Хари извади мобилния си телефон — миниатюрна „Нокия“, само на две седмици. Дълго се противи, но накрая Елен успя да го придума да си я купи. Набра номера й.
— Здрасти, Елен, Хари съм. Сама ли си? Добре. Искам да се съсредоточиш. Да, ще поиграем малко. Готова ли си?
Много пъти го бяха правили. „Играта“ се състоеше в подаване на ключови думи. Хари не й описваше предисторията, нито споменаваше къде се е затруднил, даваше само откъслечна информация, състояща се от една до пет думи в произволен ред. С течение на времето усъвършенстваха метода. Най-важното правило гласеше сведенията да са най-малко пет, но не повече от десет. Идеята тръгна от Хари: веднъж се обзаложи на едно нощно дежурство, че Елен няма да успее да запомни поредността на картите в тестето, след като ги е гледала две минути, тоест на карта се падат две секунди. Той загуби три нощни дежурства, преди да се предаде. После тя му обясни как ги запомня. Не мислела за картите като за карти, а свързвала всяка карта с личност или събитие и така съчинявала история според реда на картите. После Хари се опита да се възползва от нейната комбинативност в работата. Понякога резултатът бе изумителен.
— Седемдесетгодишен мъж — бавно подхвана Хари. Норвежец. Половин милион крони. Синеок. Пушка „Мерклин“. Говори немски. Няма недъзи. Незаконно оръжие на товарното пристанище. Пробна стрелба до Шиен. Това е.
Седна в колата.
— Нищо ли? Така си и мислех. Въпреки всичко си струваше да опитаме. Благодаря все пак. Чао.
Хари стигна до голямото кръстовище пред Централната поща и тъкмо там внезапно му хрумна нещо. Звънна й отново.
— Елен? Пак съм аз. Ей, забравих. Слушаш ли внимателно? Не е пипвал оръжие повече от петдесет години. Повтарям. Не е пипвал… да, знам, че са повече от четири думи. Все още нищо ли? Мамка му, сега си пропуснах отбивката. Ще се чуем, Елен.
Остави мобилния си телефон на съседната седалка и се съсредоточи върху шофирането. Тъкмо направи обратен завой и телефонът изписука.
— Да, моля. Какво? Как, по дяволите, се сети? Добре де, добре, не се ядосвай, Елен, понякога забравям, че и ти самата не знаеш какво става в собствената ти тиква. Глава. Твоята голяма, изключителна, прекрасна глава, Елен. И, да, сега, като го казваш ти, има смисъл. Благодаря ти.
Затвори и в същия момент се сети, че все още й дължи трите нощни дежурства. Сега, когато вече не работи в Отдела за борба с насилието, трябва да измисли нещо друго. Замисли се за не повече от три секунди.
Тридесет и шеста глава
Вратата се отвори и Хари се вгледа в две строги сини очи на фона на набраздено лице.
— Хари Хуле, от полицията — представи се той. — Аз бях полицаят, който ви се обади тази сутрин.
— Точно така.
Побелялата коса на стареца бе гладко сресана зад високото му чело, той носеше вратовръзка под плетения си халат. На пощенската кутия на входа пишеше „Евен и Сигне Юл“. Обитаваха жилище за двама, боядисано в червено, в спокоен квартал на север от центъра.
— Заповядайте, влезте, господин Хуле.
Гласът прозвуча спокоен и твърд, а нещо в походката на Евен Юл му придаваше по-млад вид, отколкото бяха годините му. Хари направи някои проучвания и откри например, че професорът по история е участвал в Отечествения фронт. Макар и пенсионер, все още смятаха Евен Юл за най-ерудирания норвежки експерт по история на окупацията и Националното обединение.
Хари се наведе, за да си събуе обувките. На стената точно пред него имаше накачени стари, леко избледнели черно-бели снимки в тесни рамки. На една от тях се виждаше млада дама в униформа на медицинска сестра. На друга — млад мъж в бяло палто.