— И все пак, струва ми се, знаете някои неща, Юл.
— Така ли?
— Разбирате, мисля, какво имам предвид. Направих щателни проучвания.
Юл смукна от лулата си и погледна Хари. В последвалото мълчание Хари забеляза, че някой стои до вратата на всекидневната. Обърна се и видя възрастна жена. Гледаше Хари с меки, спокойни очи.
— Водим сериозен разговор, Сигне — обясни Евен Юл.
Тя кимна ведро на Хари, отвори уста, понечи да каже нещо, но се отказа, когато погледът й срещна този на мъжа й. После кимна отново, тихо затвори вратата и изчезна.
— Значи знаете? — попита Юл.
— Да. Била е медицинска сестра на Източния фронт, нали?
— Край Ленинград. От 1942 година до отстъплението през 1943-а. — Той остави лулата. — Защо търсите този мъж?
— Честно казано, и ние не знаем. Но не изключваме вероятността да се касае за атентат.
— Хм.
— И какво трябва да търсим? Особняк? Мъж, който все още е ревностен нацист? Престъпник?
Юл поклати глава:
— Повечето фронтоваци излежаха присъдите си и после успяха да се приобщят към обществото. Мнозина от тях се справиха изненадващо добре, въпреки лепнатия им етикет на национални предатели. Навярно не е никак странно — често се оказва — именно заможните хора да взимат страна в критични ситуации като например война.
— Значи търсеният от нас човек може съвсем спокойно да е някой с добро обществено положение?
— Абсолютно.
— Някой с висок пост?
— Вратата към важни държавни постове в икономиката и политиката вероятно е залостена.
— Но не пречи да е едноличен предприемач, собственик на фирма. Или поне човек, спечелил достатъчно пари, за да купи оръжие за половин милион. Кого е възможно да преследва?
— Необходимо ли е това да има връзка с миналото му на фронтовак?
— Нещо ми подсказва, че да.
— Отмъщение, значи?
— Толкова абсурдно ли ви звучи?
— Не, изобщо. Мнозина фронтоваци се мислят за истинските патриоти от войната. Смятат, че те, имайки предвид как изглеждаше света през 1940 година, са защитавали интересите на нацията. Схващат присъдите си за предателство към родината, като юридическо убийство.
— Така ли?
Юл се почеса зад ухото.
— Да. Съдиите от процеса за съдебно възмездие са общо взето мъртви. Също и политиците, подготвили основанията за съдебния процес. Тази теория за отмъщението не е издържана.
Хари въздъхна.
— Прав сте. Просто се опитвам да наредя пъзела от малкото налични парчета.
Юл бързо погледна часовника.
— Обещавам да помисля, но наистина не знам дали ще успея да ви помогна.
— Благодаря все пак — Хари се изправи. После му хрумна нещо и той извади от джоба си свитък сгънати листа.
— Между другото, в Йоханесбург проведох разпит със свидетеля и си извадих копие. Вижте дали ще намерите нещо, което според вас е от значение.
Юл каза „да“, но поклати отрицателно глава, все едно искаше да откаже.
Докато се обуваше в коридора, Хари посочи въпросително снимката на младия мъж в бяло палто:
— Това вие ли сте?
— В средата на миналия век, да — засмя се Юл. — Направена е в Германия преди войната. Бях тръгнал по стъпките на баща ми и на дядо ми и следвах там медицина. Когато избухна войната, се прибрах у дома и всъщност се сдобих с първите си исторически книги в гората. После стана твърде късно: бях се пристрастил.
— Значи сте изоставили медицината?
— Зависи от гледната точка. Исках да се опитам да обясня как един човек, една идеология са способни да подведат толкова много хора. А може би да открия и лек.
Той се засмя.
— Бях много, много млад.
Тридесет и седма глава
— Колко е приятно да се срещнем по този начин — Бернт Бранхауг вдигна чашата с вино.
Пиха наздравица и Ауд Хилде се усмихна на съветника във Външно министерство.
— А не просто на работа — той закова погледа си в нея, докато тя сведе очи. Бранхауг я оглеждаше. Не бе красавица, имаше малко по-груби черти и бе може би доста закръглена. Но притежаваше чар и обичаше да флиртува, а и бе пълничка някак си по младежки.
Обади му се от отдел „Личен състав“ преди обяд за случай, в който според нея не знаели как да постъпят, но преди да разкаже за него по-подробно, той я покани да се качи в кабинета му. А когато се качи, той веднага прецени, че няма време и се налага да го обсъдят на вечеря след работно време.