— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?
Изговаряше съгласните отчетливо и съвсем точно, почти театрално.
— Идвам от полицията — започна да търси служебната си карта в джоба на якето, но тя усмихнато махна с ръка.
— Ами, много ми се иска да поговоря с баща ви.
С раздразнение Хари забеляза, че, без да иска, заговори с нетипична за него тържествена интонация.
— Защо?
— Търсим един човек. И се надявам баща ви да ни помогне.
— Кого търсите?
— Не мога да ви кажа.
— Добре — тя кимна, все едно това е изпит и Хари току-що го е издържал.
— Но понеже разбирам, че не живее тук… — Хари заслони очи с ръка. Ръцете й бяха фини. Уроци по пиано, помисли си той. И имаше мимически бръчки под очите.
Вероятно все пак е прехвърлила трийсетте?
— Не, не живее тук — потвърди тя. — Премести се в по-спокоен квартал на улица „Вибе“ 18. Според мен ще го откриете или там, или в Университетската библиотека.
Университетската библиотека. Тя изговори словосъчетанието толкова ясно, че не се загуби и един-единствен звук.
— Улица „Вибе“ 18. Разбирам.
— Чудесно.
— Да.
Хари кимна. И пак кимна. Като онези кученца, които някои шофьори обичат да държат до прозореца зад задните седалки в колата. Тя се усмихна със стиснати устни и повдигна вежди, сякаш за да сложи край на разговора, ако Хари няма други въпроси.
— Разбирам — повтори Хари.
Веждите й бяха черни и съвършено еднакви. Сигурно са оформени с пинсета, помисли си Хари. Незабележимо оформени.
— Налага се да тръгвам. Трамваят ми…
— Разбирам — каза Хари за трети път, но не понечи да тръгне.
— Надявам се да го намерите. Баща ми.
— Ще успеем.
— Приятен ден. — Чакълът заскърца под токчетата й, когато тръгна.
— Имам малък проблем… — обади се Хари.
— Благодаря за помощта — усмихна се Хари.
— Няма защо. Сигурен ли сте, че няма да се отклоните много от пътя си?
— Няма, нали ви казвам, и без това щях да мина оттам — Хари притеснено погледна крадешком към фините и без съмнение страшно скъпи кожени ръкавици, посивели от мръсотията по задницата на колата му. — Въпросът е дали тази бричка ще издържи дотам — добави той.
— Така е, изглежда тази бричка е преживяла доста — съгласи се тя и посочи дупката на мястото на радиото, откъдето се подаваше сноп червени и жълти жици.
— Разбиха я — поясни Хари. — Затова вратата не се заключва, съсипаха и ключалката.
— Значи сега входът е свободен за всички желаещи?
— Да, така става, като поостарееш.
Тя се засмя.
— Така ли?
Погледна я крадешком за втори път. Вероятно беше от онзи тип жени, които не се променят с възрастта, и от двадесет до петдесетгодишна възраст изглеждат все на тридесет. Хареса профила й, деликатните линии. Кожата й имаше топъл, естествен тен, а не сухия, матов загар, който жените на нейната възраст обичат да си купуват през февруари. Под разкопчаното палто той виждаше издължената й слаба шия. Хари погледна ръцете й, спокойно отпуснати в скута й.
— Червено е — отбеляза спокойно тя.
— Съжалявам — Хари удари спирачки.
Какво прави той? Гледа ръцете й, за да провери дали носи халка? Боже мой.
Той се огледа и веднага се сети къде се намират.
— Нещо не е наред ли? — попита тя.
— Не, не.
Светофарът светна в зелено и той даде газ.
— Просто имам лоши спомени от това място.
— И аз. Преди няколко години пътувах тук с влака точно след като полицейска кола бе преминала през релсите и се бе забила в стената ей там — посочи тя. — Беше ужасно. Единият полицай все още висеше на кола на оградата, като разпънат на кръст. След това не успях да заспя дни наред. Разправяха, че полицаят, който шофирал, бил пиян.
— Кой го каза?
— Един колега, с когото следвахме. От Висшето полицейско училище.
— Значи сте следвали в Полицейската академия?