Фауке се върна с голям, димящ чайник с кафе и две чаши.
— Без сметана — сложи той едната чаша пред Хари.
— Чудесно.
— Хубаво. Понеже нямате голям избор — Фауке се засмя и за малко да разлее кафе, докато наливаше.
Хари си помисли колко е странно, че Фауке почти по нищо не прилича на дъщеря си. Нямаше нито нейния изискан начин на говорене и поведение, нито нейните черти и смугла кожа. Само челото му бе същото. Високо, с дебела синя вена, преминаваща напряко през него.
— Голяма къща си имате там.
— Само поддръжка и ринене на сняг — Фауке отпи от кафето и доволно премлясна. — Тъмна, потискаща и далеч от света. Не предпочитам квартал Холменколен. А и там живеят само сноби. Не е особено подходящо място за преселил се гюдбрандалец като мен.
— Защо тогава не я продадете?
— Дъщеря ми я харесва. Тя е израснала там. Искали сте за говорим за Зенхайм, както разбрах.
— Дъщеря ви сама ли живее там?
На Хари му се прииска да си отхапе езика, Фауке отпи отново. Задържа кафето в устата си. За дълго време.
— Живее с едно момче. Олег.
Погледът му бе отнесен и той вече не се усмихваше.
Хари си направи няколко бързи извода. Доста прибързани, вероятно, но ако не грешеше, Олег бе причината Синдре Фауке да се премести на тази улица. И все пак това е положението: тя живее с мъж; вече няма смисъл да мисли за нея. Всъщност така е по-добре.
— Не мога да ви кажа много неща, Фауке. Както сигурно сте разбрали, работим…
— Разбирам.
— Добре. Бих искал да чуя какво знаете за норвежките в Зенхайм.
— Олеле. Знаете ли, бяхме доста народ.
— За онези, които все още са живи.
Фауке се усмихна.
— Не искам да прозвучи зловещо, но това доста улеснява задачата ми. Измирахме като мухи на Източния фронт. Средно шестдесет процента от отряда ми загиваха всяка година.
— Боже мой, съвпада с коефициента на смъртност при сивогушите завирушки… ъъъ.
— Да?
— Извинете ме. Продължете, ако обичате.
Хари засрамено заби поглед в чашата с кафе.
— Важното е, че натрупаният опит рязко повишава шансовете за оцеляване — обясни Фауке. — Не умреш ли през първите шест месеца, те изведнъж се умножават. Не настъпваш мини, вървиш наведен в окопа, будиш се при звука от зареждане на винтовка „Мосин-Нагант“. И знаеш че няма място за геройства, а страхът е най-добрият ти приятел. Затова след шест месеца се превърнахме в малка група оцеляващи норвежци, които се надяват да преживеят войната. И повечето от нас бяха ходили в Зенхайм. С напредването на военните действия преместиха обучението във вътрешните части на Германия. Или пък доброволците идваха направо от Норвегия. Които не бяха ходили на обучение…
Фауке поклати глава.
— Измряха ли? — попита Хари.
— Даже не успяхме да им запомним имената. Какъв бе смисълът? Непонятно е, но до 1944-а доброволците прииждаха на тълпи към Източния фронт, дълго време след като ние, тамошните, бяхме разбрали накъде вървят нещата. Бедничките, мислеха си, че ще спасят Норвегия.
— Доколкото разбрах, през 1944-а вече не сте били там?
— Така е. Дезертирах. В навечерието на Новата година през 1943-а. Извърших предателство два пъти. — Фауке се усмихна. — И двата пъти попаднах в погрешния лагер.
— Били сте се за руснаците?
— Почти. Бях пленник. Щяхме да измрем от глад. Една сутрин попитаха на немски дали някой от нас разбира нещо от свързване. Знаех това-онова и вдигнах ръка. Оказа се, че всички свързочници в един от полковете са загинали. До един! На следващия ден обслужвах полевия телефон, докато руснаците преследваха доскорошните ми другари от Естония. Беше при река Нарва…
Фауке вдигна чашата и я хвана с две ръце.
— Лежах на едно възвишение и наблюдавах как руснаците нападат немска картечница. Немците просто ги покосиха. Сто и двадесет души и четири коня лежаха на купчини пред тях, когато картечницата накрая прегря. Избиха руснаците с байонети, за да пестят муниции. От началото до края на атаката мина най-много половин час. Сто и двадесет мъртъвци. После продължиха към следващия пост. И там пак същата процедура.
Хари забеляза как чашата в ръката на Фауке леко се заклати.
— Разбрах, че ще умра. И то за нещо, в което не вярвах. Не вярвах нито на Сталин, нито на Хитлер.