Устата на Хари пресъхна.
— Разбирам — кимна той.
Безсмислената дума увисна във въздуха. Той бутна чашата към средата на масата и извади бележник от коженото си яке.
— Може ли да поговорим за хората, с които сте били в Зенхайм?
Синдре Фауке изведнъж се изправи.
— Съжалявам, Хуле. Нямах намерение да го представя като хладнокръвно и безмилостно деяние. Нека ви обясня, преди да продължа: не съм жесток човек, просто такъв е моят подход към нещата. Нямаше нужда да ви разказвам това, но въпреки това го направих. Понеже не мога да си позволя да го забравя. Точно затова и пиша онази книга. Преживявам го всеки път, когато темата се повдигне — конкретно или безмълвно. За да съм сигурен, че няма да забравя. В деня, когато забравя, страхът ще спечели първата си битка. Не знам защо е така, психолозите сигурно биха го обяснили.
Той въздъхна.
— Но сега казах всичко по въпроса. Сигурно е прекалено много. Още кафе?
— Не, благодаря — промърмори Хари.
Фауке седна отново. Подпря брадичка на свитите си пестници.
— Значи Зенхайм. Твърдото норвежко ядро. Ако включим и мен, говорим всъщност само за петима. Единият, Даниел Гюдесон, загина същата нощ, когато изчезнах. Остават четирима. Едвард Мускен, Халгрим Дале, Гюдбран Юхансен и аз. След войната съм виждал само Едвард Мускен, командира ни. През лятото на 1945-а. Осъдиха го на три години затвор за държавна измяна. За другите дори нямам представа дали са оцелели. Но нека ви разкажа какво знам за тях.
Хари отвори на празна страница в бележника си.
Четиридесет и втора глава
Гюдбран Юхансен. Хари набра буквите на клавиатурата с показалците си. Селско момче. Според Фауке учтив, малко слаб тип, който възприемал Даниел Гюдесон, застреляния на поста, като образец и заместител на по-големия си брат. Хари натисна клавиш ентър и програмата започна да работи.
Загледа се в стената. Там имаше малка снимка на Сьос. Изкривила бе лице в гримаса — винаги правеше така, когато я снимат. Лятна ваканция преди много години. Сянката на фотографа падаше върху бялата й тениска. Мама.
Кратко писукане от компютъра даде знак, че търсенето е приключило и той отново насочи поглед към екрана.
В регистъра на населението фигурираха само двама с името Гюдбран Юхансен, но датата им на раждане показваше, че са под шестдесет години. Синдре Фауке издиктува на Хари името буква по буква, значи нямаше грешка. Следователно означаваше само, че си е сменил името. Или живее в чужбина. Или е мъртъв.
Хари опита със следващото име. Командирът от Мьондален. Бащата на две малки деца. Едвард Мускен. Отлъчен от семейството, понеже отишъл на фронта. Двойно кликване върху „търсене“.
Изведнъж лампите светнаха. Хари се обърна.
— Трябва ти светлина, като работиш толкова късно — на вратата стоеше Кюрт Майрик с пръст върху ключа за осветлението. Влезе и седна на ръба на масата.
— Какво откри?
— Търсим човек над седемдесетгодишна възраст. И вероятно е бивш фронтовак.
— Имах предвид тези нацисти и Седемнадесети май.
— О! — От компютъра се чу ново писукане. — Още не съм имал време да проуча случая сериозно, Майрик.
На екрана се появиха двама с името Едвард Мускен. Единият, роден през 1942 година, и другият — през 1921 година.
— Ще има парти на отдела в събота — оповести Майрик.
— Намерих поканата върху етажерката за пощата ми — Хари кликна два пъти върху 1921-а и адресът на по-възрастния Мускен се появи на екрана. Живееше в Драмен.
— Шефът на „Човешки ресурси“ каза, че още не си се записал. Исках само да се уверя, че ще дойдеш.
— И защо?
Хари въведе единния граждански номер на Мускен в Регистъра на осъдените лица.
— Искаме хората да се опознаят извън всекидневната работа в отдела. Досега не съм те виждал и един път в столовата.
— Чувствам се добре тук, в кабинета.
Нулев резултат. Прехвърли се в регистъра на Центъра за политика за зрелите хора (ЦПЗ) на всички, които по някакъв повод са имали досег с полицията. Не непременно съдени за престъпление, а например задържани, обвинени или сами да са станали жертва на криминално деяние.
— Хубаво е, че се ангажираше проблемите, но не бива да се затваряш тук сам. Ще те видя ли в събота, Хари?