— Може би — отвърна тя. Защо е влязъл в офиса ми, та той никога не го прави?
— Дежурството свърши, Йелтен — кимна той към часовника на стената. Беше десет часа. — С колата съм. Ще те закарам.
— Благодаря, но първо трябва да говоря по телефона. Ти тръгвай.
— Личен разговор ли?
— Не, не, просто…
— Тогава ще те изчакам тук.
Валер се отпусна в стария канцеларски стол на Хари, който изскърца недоволно. Погледите им се срещнаха. По дяволите! Защо не каза, че разговорът е личен? Сега вече беше късно. Дали той разбра, че тя е открила нещо? Елен се опита да разтълкува погледа му, но щом я обзе паника, дарбата й сякаш изчезна. Паника ли? Вече знаеше защо никога не се чувства добре в компанията на Валер. Причината не се свеждаше нито до емоционалната му студенина, нито до възгледите му за жените, чернокожите, анархистите и хомосексуалистите, нито до склонността му да използва всяка законна възможност да употреби насилие. Нямаше да се затрудни начаса да изброи десетина други полицаи, които надминават Том Валер по тези пунктове, но в тях все пак бе успяла да открие нещо позитивно, заради което си струваше да общува. Положението с Том Валер обаче бе различно и тя знаеше защо; Елен се страхуваше от него.
— Впрочем. Може да почака до понеделник.
— Хубаво — изправи се той. — Да тръгваме тогава.
Валер караше една от онези японски спортни коли, които Елен оприличаваше на лоша имитация на ферари. Ергономичните седалки притискаха раменете, а тонколоните сякаш заемаха половината от вътрешното пространство. Моторът бръмчеше гальовно, а светлината от уличните лампи преминаваше светкавично през купето, когато пресякоха кръстовището. От колоните се точеше фалцет, който тя постепенно се научи да разпознава:
Принс. Принца.
— Ще сляза тук — Елен се насили да прозвучи непринудено.
— И дума да не става — Валер погледна в огледалото. Превоз от врата до врата. Накъде отиваме?
Тя устоя на желанието да отвори вратата и да побегне.
— Оттук наляво — посочи Елен.
Бъди си у дома, Хари.
— Намерихме го — Валер прочете името на улицата от табелата върху стената на къщата и зави.
Уличното осветление мъждукаше повече от оскъдно над пустите тротоари. С периферното си зрение Елен виждаше малките четириъгълници светлина, които се плъзгаха по лицето му. Дали е разбрал, че тя знае? И дали вижда как държи ръка в чантата си, съобразява ли, че тя стиска до болка черното флаконче с газ, купено от Германия; показа му го през есента, когато той твърдеше, че с отказа си да носи оръжие излага на опасност и себе си, и колегите им? Нали тогава дискретно й намекна за възможността да й набави такова огнестрелно оръжие, което да се скрие удобно навсякъде по тялото, при това нерегистрирано, та в случай на „злополука“ нито да могат да го проследят, нито да обвинят нея? В онзи момент не сметна предложението му за сериозно, помисли го за някоя от обичайните му полусадистични мачовски шеги и го отмина с усмивка.
— Просто спри до онази червена кола.
— Но номер четири е следващият блок — възрази той.
Тя ли му е казала, че живее на номер четири? Вероятно. Сигурно е забравила. Чувстваше се като ушата медуза, толкова прозрачна, че той може да види как сърцето й препуска бясно.
Моторът ръмжеше на празен ход. Валер бе спрял. Тя трескаво затърси дръжката на вратата. Дяволите да ги вземат тези глупави японски инженери! Защо просто не са сложили обикновена, нормална дръжка на вратата?
— Ще се видим в понеделник — чу гласа на Валер зад себе си.
Най-после намери дръжката, пристъпи, олюлявайки се, навън и вдиша жадно отровния февруарски въздух на Осло, сякаш е изплувала на повърхността след дълъг престой под студена вода. Преди да затръшне зад себе си тежката порта на двора, чу последно гладкия, смазан звук от колата на Валер — все още запалена, тя не потегляше.
Елен се втурна бясно по стълбите, тропаше тежко с ботушите по всяко стъпало и държеше ключовете пред себе си като вълшебна пръчица. Влезе в апартамента си. Докато набираше домашния номер на Хари, си припомни съобщението от Свере Улсен дума по дума:
Обажда се Свере Улсен. Все още чакам десетте бона комисионна за оръжието за стареца. Обади ми се вкъщи.