— Майка ми почина, когато бяха на петнадесет, но с изключение на това мога да говоря за повечето неща.
— Съжалявам.
— Няма за какво. Беше необикновена жена. Но нали щяхме да си говорим само за забавни неща тази вечер…
— Имаш ли брат или сестра?
— Не. Само аз и баща ми сме.
— Значи е трябвало да се грижиш за него сама?
Тя го погледна изненадано.
— Знам какво е — обясни той. — И аз изгубих майка си. Баща ми седеше на един стол, втренчен в стената, години наред. Налагаше се буквално да го храня.
— Баща ми се занимаваше с голяма верига за строителни материали; създаде я от нищото и, както си мислех, беше целият му живот. Но той изгуби интерес към нея в нощта, когато мама почина. Продаде я, преди всичко да пропадне. И отблъсна от себе си всички свои познати. И мен включително. Превърна се в огорчен самотник.
Тя разтвори примирено ръце.
— Аз имах свой собствен живот. В Москва срещнах един мъж и татко се почувства предаден, понеже исках да се омъжа за руснак. Когато доведох Олег в Норвегия, се появиха много проблеми между баща ми и мен.
Хари стана и се върна с коктейл „Маргарита“ за нея и кола за себе си.
— Жалко, че не сме се запознали по време на следването, Хари.
— Тогава бях голям глупак — призна Хари. — Бях настроен агресивно към всички, които не харесваха любимите ми плочи и филми. Никой не ме харесваше. А и аз не харесвах никого.
— Не го вярвам.
— Откраднах го от един филм. Пичът, който го каза, сваляше Мая Фароу. Във филма, де. Никога не съм пробвал как ще прозвучи в реалния живот.
— Ами — тя замислено отпи от „Маргаритата“, — струва ми се добро начало. Но сигурен ли си, че не си му отнел нещо, като си го откраднал?
Те се засмяха; после говориха за хубави и лоши филми, за добри и несполучливи концерти, на които са присъствали, и постепенно Хари разбра, че трябва сериозно да коригира първото си впечатление от нея. Тя например бе обиколила земното кълбо сама на двадесет години, възраст, когато целият опит на Хари се свеждаше до неуспешно пътуване с влак и наченки на алкохолизъм.
Тя погледна часовника.
— Единадесет. Вкъщи ме чакат.
Хари усети как сърцето му замря.
— И мен — каза той и стана.
— Охо?
— Само едно чудовище под леглото ми. Нека те закарам до вас.
— Не е необходимо — усмихна се тя.
— На практика ми е по път.
— И ти ли живееш в Холменколен?
— Наблизо. Или не съвсем наблизо…
Тя се засмя пак.
— Значи, от другата страна на града. В такъв случай разбирам какво целиш.
Хари се усмихна глуповато. Тя сложи ръка на ръката му:
— Да ти помогна да запалиш колата, нали?
— Май си е тръгнал, Хелге — промърмори Елен.
Стоеше до прозореца, вече облякла палтото, и надзърташе между завесите. Долу улицата изглеждаше пуста; таксито, спряло преди малко там, изчезна с три приятелки в извънредно купонджийско настроение.
Хелге не отговори. Еднокрилата птица само премига два пъти и се почеса по коремчето със синигерския си крак.
Още веднъж се опита да се свърже с Хари по мобилния, но същият женски глас повтори, че телефонът е изключен или се намира извън обхват.
Елен покри клетката с покривка, каза „лека нощ“, изгаси осветлението и излезе. По нейната улица нямаше никакви хора и тя забърза към булеварда, където в събота вечер гъмжеше от народ. Пред кафене „Фрю Хаген“ кимна за поздрав на неколцина, с които навярно е поприказвала малко някоя влажна вечер тук. Сети се, че обеща на Ким да му купи цигари и зави, за да слезе към магазина „7-Илевън“. Видя още едно лице, което бегло си спомняше, и по навик се усмихна, защото и той я гледаше.
В „7-Илевън“ се сепна и се замисли дали Ким пуши „Кемъл“ или „Кемъл лайт“, тогава й хрумна, че са заедно едва съвсем отскоро; че имат да научават още много неща един за друг. И че за пръв път в живота й това не я плаши, а го очаква с нетърпение. Чисто и просто беше ужасно щастлива. Мисълта, че той лежи гол в леглото само на три преки от нея, я изпълни със сладострастно лениво желание. Реши да вземе „Кемъл“; чакаше нетърпеливо да я обслужат. Вън на улицата избра прекия път по поречието на Акершелва.
С изненада установи как дори и в големия град кипящата тълпа бързо отстъпва място на пълно безлюдие. Изведнъж чуваше единствено клокоченето на реката и снега, жално скърцащ под ботушите й. Оказа се прекалено късно да съжали за прекия път, като разбра, че наоколо отекват не само нейните стъпки. Вече чуваше и дишането му, тежко и запъхтяно. Изплашен и ядосан, помисли си Елен и на мига осъзна в каква голяма — може би смъртна — опасност се намира. Не се обърна, направо започна да тича. Крачките зад нея я последваха със същата скорост. Опитваше се да бяга бързо и спокойно, да не се паникьосва и да не размахва ръце и крака. Не бягай като вещица, помисли си тя и сграбчи флакончето с газ в джоба на палтото си, но стъпките неумолимо я застигаха. Молеше се само да успее да стигне до самотния конус светлинна на пешеходната зона с надеждата там да се спаси, макар да знаеше, че се самозалъгва. Точно под лампата върху рамото й се стовари първият удар и я запрати настрани в снежната пряспа. Вторият удар парализира ръката й и флакончето с газ се изплъзна от дланта й. Третият строши капачката на коляното й, но от болките викът и с все още безмълвно стаен в гърлото й, а артериите по прозрачната кожа на врата й се издуха. На жълтата улична светлина видя как той вдигна бухалката. Позна го — този мъж видя при завоя пред „Фрю Хаген“. Полицайката в нея забеляза късото му зелено яке, черните кубинки и маскировъчната шапка. Първият удар по главата парализира зрителните нерви и пред очите й падна непрогледен мрак.