— Това е нещо голямо — казва той. Но дори и сега погледът му е различен. В очите му има нещо детинско.
— Знам — казва тя. — Никога досега не съм те виждала такъв.
— Не е нищо особено. Искам да кажа, всъщност е… просто…
Звукът бе все един и същ… Не се промени… Това ме притеснява? Нищо не е такова, нали знаеш. Всичко се променя.
Марла отваря уста, за да каже „Не отивай", но Филип вдига пръсти на устните си.
— Ще се видим след две седмици — казва той.
Марла му изпраща целувка. И Филип напуска апартамента.
Долу, на улицата, се опитва да се отърси от чувството, от страха. Накъдето и да погледне, Детройт му се струва преувеличение на самия себе си. Мъжът, който мете тротоара пред „Закусвалнята на Банкман", е облечен толкова подходящо, че изглежда като част от театрално представление. Навесът на „Коса и красота от Адел" буквално блести.
Всъщност, ако човек се огледа, целият град прилича на сценичен декор, сякаш се снима филм, сякаш всичко е поставено точно там, където трябва да бъде.
Дори и оранжевите тухли на предната стена на „Дрогерията на Пери", мястото, където бандата засне корицата на сингъла си „Бъди тук", изглеждат съвършено симетрично подредени.
Филип има чувството, че вижда всичко това за първи път. През други очи. Очи, които може би гледат този филм. И емоцията, която създателите на филма искат да предизвикат, е…
Това е чудесен град. Не го напускай.
Исусе, дори небето изглежда нарисувано. Завива по Елизабет Стрийт и вижда тримата си колеги, застанали пред вратата на студиото.
В краката им има сакове.
За миг Филип се запитва дали и те са го видели. И ако не са, дали има време да се шмугне зад ъгъла, да се скрие в някоя сянка и да помисли още малко.
Рос му маха.
Филип му махва в отговор.
Прави крачка встрани от Пътя. Усеща подръпването на нечие чуждо въже, загадъчна пръст под обувките си.
— Пичове — казва Филип, когато стига при тях. — Май отиваме в Африка, а?
Рос се усмихва.
— Вече имам теория какво създава този звук. Мисля, че е комбинация от…
Филип вдига ръка.
— Задръж. Нека първо се обадим на Мал. Кажи му, че участваме.
Отваря вратата на студиото и взема покритите с мокет стъпала по две наведнъж. На минаване през фоайето вижда същите книги, които стоят на масичката за кафе от месеци. Кухнята мирише на кафе и пиячка. Изпитва странно съчетание от чувства: носталгия по място, което все още не е напуснал, и клаустрофобия… сякаш стените на студиото се стесняват с всяка секунда, в която потъва все по-надълбоко в тази история.
Когато стига до апаратната, вече се чувства леко замаян. Като че ли звукът, който се е съгласил да търси, е останал и витае из стаята.
Вдига телефона, решен е да се обади на секретар Мал.
Но изведнъж звънва първо у дома.
Когато майка му отговаря, отново усеща онзи страх. Също и че е на снимачна площадка. Сякаш телефонът е просто парче пластмаса, а жената, с която говори, е актриса. Алтернативата, мисли си Филип, да й обясни какво възнамерява да направи, е прекалено нереална, за да я приеме.
Това е чудесен град. Не го напускай.
— Е, ако смяташ, че това е правилното решение, Филип, никой не може да те спре. Винаги си правил само това, което си чувствал, че трябва да направиш.
— Мамо — казва той, загледан през стъклото на апаратната към кабината за запис, където си бе представил, че чува онзи звук, смътния призрак на кратък акорд. — Благодаря ти.
9
— Страхуваш ли се от летене, Филип?
— Не.
— Височини?
— Не.
— Паяци?
— Не.
— Паяци?
— Вече ме питахте.
— Паяци?
— Не.
— Змии?
— Не.
— Би ли подържал змия в ръце, ако те помоля да го направиш?
Филип се умълчава. Един от магнетофоните с по две ролки се върти зад д-р Сандс. Двете еднакви машини, Revere T-700D, бяха първото нещо, което привлече вниманието му, когато влезе в тази стая. Доктор Сандс, седнал с кръстосани крака, като разочарован баща, бе второто.
— Не и в състоянието, в което съм в момента. Не бих могъл да го направя.
Сандс разклаща звънеца, който стои на масата. Филип знае, че позвъняването ще се запише като скок на измервателния звуков уред. Това е начинът, по който лекарят съобщава на лентата, че е изречено нещо важно.
— Котки?
— Не.
— Тесни пространства?
Филип се замисля за едно червено пиано. Но не го споменава.
— Не.
— Смъртта?
Филип отново се умълчава. Revere T-700D не е направен за записване на музика. Но е идеален за разпити.