Ремаркето с оборудването е затворено. Това е всичко, с което музикантите разполагат — независимо дали ще се нуждаят от повече, или от по-малко.
Секретар Мал е вдигнал ръка над очите си, препречва надигащия се вече прах, говори с Лавджой, потупва го по рамото, после се качва по стълбите на самолета.
На третото стъпало се обръща. Вижда Филип. Вдига ръка за поздрав.
Филип го поздравява в отговор.
Щайн прави още една снимка. Вдига вече покрития си с пясък палец към Мал.
Стълбата се скрива в търбуха на самолета — като стълбичка, която се издърпва кошмарно нагоре от горяща сграда.
Спасихме всички, които успяхме. Сега се оправяйте сами.
Витлата започват да се въртят.
Самолетът се понася нагоре. Издига се.
Толкова много пясък. Гласовете на хората от неговия взвод. Гласът на Лавджой.
И… вода.
Филип се обръща и вижда, че е на по-малко от четиридесет стъпки от бялата развълнувана морска пяна.
Движението на витлата е разкрило гледка към океана. Разтворило е мъгливата завеса.
В информацията на секретар Мал мястото е наречено „Бряг на скелетите".
Филип си представя, че зад тази завеса има публика — родителите му, на неговия първи рецитал по пиано.
— Филип!
Това е Щайн. Поставил е ръка на дясното му рамо. В другата все още държи фотоапарата си.
Казва нещо, сочи към другите. Филип се обръща и вижда, че лагерът вече е започнал да се издига.
Вижда и настъпващата пясъчна стена.
Самолетът вече е извън полезрението му.
Двамата с Щайн се втурват към останалите. Намират ги сгушени един до друг, рамо до рамо, зад импровизирана преграда. Той се притиска до Лари, с гръб към някаква твърда пластмаса.
Едва са дошли… тук… в Намиб… и ги посреща… буря.
Филип събира сили, овладява се. Дуейн се опитва да каже нещо, но думите му са погълнати от тътена.
После пясъкът се стоварва върху им и думите, каквито и да са били те, са вече недостижими, също като изчезналия в небето самолет.
19
Елън също може да свири на пиано. Доста добре. И цял ден мисли за това. От събуждането си и тръгването по Бетман Стрийт, когато си взема кафе и чете „Де Мойн Реджистър" в „Закусвалнята на чичо Дани", през цялото време си представя как свири на пиано в Първа стая на болница „Мейси Мърси".
Като медицинска сестра тя винаги търси закачката, някоя история, нещо, което да занесе в болницата, като прозорец светлина в това иначе мрачно и тъжно място.
Щеше да изненада Филип със собствената му песен. Когато влиза в болницата, закача палтото си в кабинета и се преоблича в униформата си на сестра, все още е нервна. Иска да е сигурна, че я е разучила правилно. Интрото в ми минор. Изкачването до рязкото фа минор. После слизането към ми мажор, където всъщност започва песента.
Филип би трябвало да я разпознае до този момент. Тръгва по коридора към Първа стая, упражнява акордите, потупвайки с пръсти по бедрата си, като внимава да не си подсвирква мелодията, както бе правила доста пъти през шестте месеца, докато той спеше.
Спира рязко.
Възможно ли е Филип да е чувал собствената си песен през цялото това време? Възможно ли е тя да му е помогнала много повече, отколкото предполага?
Колко пъти бе свирила на това пиано, докато той си бе проправял път през тъмнина, каквато тя не може дори да си представи?
Мисълта е вълнуваща. И я тласка към вратата, към прага на стаята му, където спира отново рязко, този път сякаш озовала се в ужасен кошмар.
— Филип!
Откакто е излязъл от комата, не е изглеждал толкова зле. Ъглите на лицето му са по-остри, сенките — по-тъмни: сините изглеждат лилави, а лилавите — направо черни. По възглавницата се лее пот, дишането му е затруднено и се чува почти ясно скърцане, сякаш костите на Филип най-накрая разкриват истинското си състояние.
— Доктор Сандс! — провиква се Елън, надявайки се, че той е наблизо и ще я чуе.
— Елън… — успява да простене Филип. — Боли ме.
— Добре. Добре. Дръж се.
Забелязва, че Филип не обръща глава към нея, когато говори. Пръстите му приличат на парчета вкаменено дърво, отпуснати върху чаршафа.
Елън проверява дали има висока температура. Той направо гори.
— Не се притеснявай — казва тя. Но самата тя се притеснява много. — Имаш лека треска. Ей сега се връщам.
Филип не кимва, не казва нито дума. Вместо това, докато Елън излиза от стаята, тя чува бавно гърлено съскане. Сякаш цялата болка, която изпитва, разполага само с едно малко прозорче, през което да излезе.
В коридора Елън отново вика лекаря. Вместо това на вратата на кабинета се показва сестра Франсин, огромна, с намачкана бяла престилка.