— Какво има? — пита тя. Очилата й увеличават загрижеността в очите й.
Елън сочи Първа стая.
— Филип Тонка…
— О, не — казва Франсин. После изхвърча от кабинета и притичва покрай Елън, към болничните врати. Завива наляво и Елън знае, че се е запътила към медицинското звено.
В сестринската стая има някои обикновени лекарства: аспирин, сироп за кашлица, антихистамини. Но в коридора, към който се отправя Франсин, се намира една от стаите, в която на Елън Джоунс не й е позволено да влиза.
Елън не може да мисли за това точно сега.
Втурва се обратно в Първа стая. Филип изглежда още по-зле.
Пръстите му са сгънати неестествено, като артритни израстъци на възрастен мъж. Адамовата му ябълка е насочена към тавана, гърбът му е превит.
Елън отива до него и се отпуска на колене до леглото му.
— Франсин отиде за лекарството ти. Дръж се, Филип. Всичко ще бъде наред.
Франсин нахълтва през вратата.
— Мръдни се — казва тя.
Носи тавичка с две спринцовки. Елън никога не я е виждала такава.
— Имаш ли нужда от помощ? Какво мога да направя?
Трудно й е да гледа Филип. Начинът, по който лежи, вцепенен, сякаш всяка кост вътре в него се е превърнала в дърво.
Франсин маха пренебрежително с ръка.
— Нищо. Или… посвири му. Както правеше преди.
Както правеше преди, да. По време на шестмесечния сън на Филип Елън често бе свирила за него.
Прекосява бързо стаята, чувствайки се безпомощна, ненужна като медицинска сестра, щом не може да помогне на Филип, щом не може да му помогне в момента.
След това, несъзнателно, без да го е обмисляла, започва да свири песента, която му бе свирила многократно през онези шест месеца.
„Бъди тук".
Почти спира, когато осъзнава какво прави. Да чуе собствената си песен, може да е прекалено вълнуващо за него, твърде смущаващо, за да разбере какво се случва.
Но вече е започнала.
Ми минор. Рязко фа минор. Ми.
В сребърния метроном вижда отражението на Франсин, която инжектира Филип в рамото.
Когато стига до края на първата част на песента, вече е изпотена.
Франсин прави втората инжекция.
Елън не гледа. Трябва да следи пръстите си. Иска да изсвири песента правилно. Изпълнява песента за този мъж, тук, сега, докато той изпитва болка, каквато тя не може да си представи.
Тревожи се, колкото и да е ирационално, дали не я съсипва, дали не я ускорява, дали не я свири без чувство. Не си го бе представяла по този начин. Не си се бе представяла така тази сутрин, когато се надяваше да изненада Филип, да намали самотата, болката и ужаса му.
Когато стигна до края, остави нотите да се разтворят, после сведе глава толкова ниско, че черната й коса докосна клавишите.
Тишина. Почти. Смътният далечен вик на тези последни ноти.
Елън поглежда към метронома. Вижда, че Франсин си е отишла.
Вижда, че главата на Филип е извита под ъгъл към задната част на стаята и той се е втренчил в нея. Тя се завърта светкавично.
— Исусе! Изкара ми акъла.
— Ти… свиреше нашата песен.
— Да — кимва Елън. Но й е трудно да приеме вида му сега, след онова, което бе видяла само преди минути.
— Свирила си я много пъти за мен, когато бях в кома, нали?
— Да. Много пъти.
Филип се усмихва. За първи път го вижда да се усмихва. Задоволството, което Елън изпитва, й е непознато.
— Това е една от любимите ми песни.
— А знаеше ли, че аз…
— Не! — казва Елън, става най-накрая и придърпва стола си до леглото му. — Не, разбрах го вчера. Имам плочата ви.
Двамата се гледат дълго в очите.
— Елън… Ще ми нарисуваш ли нещо?
Това е последното нещо, което е очаквала да чуе от него. И не може да не забележи, че ъглите на лицето му отново са по-заоблени, сенките му са по-ненатрапчиви.
— Да ти нарисувам?
— Все още не мога да държа молив. Но искам да видя… нещо. Нещо, което видях в пустинята.
Елън поглежда към лавицата зад себе си. Към шкафа на стената до вратата.
Дали ги подслушват? И ако е така, дали ще могат да чуят рисунката?
— Цветна или с черен молив?
— Цветна.
Филип повдига ръце. Разперва пръсти, после бавно ги свива в юмруци.
Елън става и напуска стаята. Когато се връща с няколко цветни молива и лист хартия, поставен на подложка, Филип отново е спокоен. Очите му сияят, изпълнени със спомени.
— Добре — казва тя и сяда. — Рисунката?
Филип не се колебае.
— Коза.
— Коза? — Елън започва да скицира коза, после спира. — Видял си коза в пустинята?