Вижда мъж в костюм, със свалена вратовръзка, отпуснат в ъгъла на бара, сякаш е бил смачкан и зарязан там.
Когато уискито идва, Елън отпива; не на големи глътки, макар да й се струва, че би трябвало. Тези мисли за Филип я объркват. Никога не се е бояла да признава как се чувства, но и никога досега не се е чувствала по този начин.
Отпива.
Мисли.
Филип бе изключително притеснителен случай, равни части светлина и мрак. Пианист, но изненадващо стресиран от пианото в стаята си.
Бе съкрушително пострадал и все пак се възстановяваше смайващо бързо.
По дяволите, мисли си тя, какво се бе случило с него там?
Елън иска да знае. Но медицинските сестри не трябва да питат.
И все пак… има места, където би могла да провери.
— Още едно? — пита барманката.
Тук е тъмно. Тъмно като в бар. Елън не е забелязала, че е изпила първото питие. Дъвче кубчетата лед. И това не е забелязала.
— Да. Благодаря ви.
Това е стандартен бар в Айова: стени с дървена ламперия, рекламни табели на различни бири. „Будвайзър", „Пабст" и „Никърбокър". Джубокс в ъгъла.
Плакати на известни личности, родени в Айова: Мерилин Максуел, Джийн Сибърг и разбира се, Джон Уейн, роден в Уинтърсет, на шейсет километра югозападно от Де Мойн. Същите лица красяха повечето барове в радиус от сто километра, но на тези стени има и други. Рисунки, карикатури, мъже и жени с големи носове и уши, огромни усмивки и брадички с трапчинка.
— Редовните посетители — казва русокосата барманка, забелязвайки погледа на Елън. — Трябва да пиеш в „Лабиринта" поне десет години, за да получиш правото да те нарисуват.
Рисунка.
Коза.
Елън отпива от питието си.
— Тогава може би ще остана тук десетина години — казва тя. Предизвиква усмивка на лицето на блондинката, но в нея има и тъга; барманката познава хора, които са направили точно това.
Внезапно Елън осъзнава, че още е с палтото си. Сваля го и го поставя на стола до нейния. Палтото е хубаво, черно като косата й. Облечена е със светлокафява блуза и черни панталони. Доста различен тоалет от бялата престилка, униформата, с която я вижда всеки ден Филип. Той я познава само като медицинска сестра, нищо повече. Странно ли е, че й се иска да я възприема като нещо повече?
Входната врата се отваря и жълтата светлина от лампите на паркинга се промъква в бара. Елън присвива очи към фигурата, която влиза: едра фигура, мъжка. После се обръща и се заглежда в подредените зад бара бутилки и в правоъгълника от светлината на тоалетната, която ги очертава бледо.
Елън вади от чантата си скицата, която направи днес за Филип.
Усмихва се, защото прилича на детска рисунка. И все пак, каквото и да бе това, то разплака Филип и разтърси нещо, погребано дълбоко вътре в него.
Пита се дали е пряко свързано с неговата травма, или пък с групата му. А може би и с двете.
Или може би, мисли си тя, въпреки това, което й каза — че го е видял в пустинята, то е още по-старо. Спомен от детството. На Филип му липсва домът, иска да говори с родителите си, иска да говори с приятелите си, с колегите си, да им каже, че е жив, че е в Айова, че се възстановява.
Къде са те? Къде са останалите от бандата?
Елън не знае.
Леката усмивка изчезва от лицето й. И без това не бе от най-ведрия, забавен вид.
— Още едно? — пита барманката.
Елън вдига глава от рисунката. Пита се какво ли би казала тази жена, ако я види? Какво означава тя?
— Да. Благодаря ви.
Скърцане. Отначало Елън решава, че е листът, че го е намачкала, без да се усети, но след това вижда, че едрият мъж е седнал през два стола от нея. Когато я поглежда, Елън извръща очи. Последното нещо, което иска точно сега, е сладникава свалка от непознат пияница.
— Дете ли имате?
Елън, загледана напред, се замисля за Джийн, дъщеря си. Мисли за малкото й тяло в подножието на пожарната стълбица. Потрошено на земята в уличката.
— Не.
Не поглежда мъжа, но разпознава тона на гласа: първо закачлив, после — ядосан, след като тя не отвърна на заигравката. Започва да се чуди дали идването в бара не бе лоша идея.
— Прилича на детска рисунка — казва мъжът.
— Да.
Барманката следи внимателно комуникацията. Колко ли пъти е виждала това, в безброй вариации, пита се Елън.
— Може ли?
Пръстите му вече докосват листа и Елън го отдръпва рязко.
— Хей! — казва тя, обръщайки се вече с лице към него. — Кой ви каза, че може да взимате нещо, което не е ваше?