Мъжът се разсмива. Черни мустаци рамкират неговата захилена горна устна. По-голям е, отколкото изглеждаше, влизайки през вратата. Носи бежово палто. Костюм под него. Кестенява коса, сини очи. Когато спира да се смее, Елън смята, че вече е разпознала типа.
— Звучите като майка ми — казва той. Щраква с пръсти на барманката. — „Хайдел-Брау".
Облегнат на лакът върху гладкия тъмен плот, мъжът сега се взира право в лицето на Елън.
— Ако не искате хората да питат, не бива да размятате произведения на изкуството наляво-надясно.
— Добре, знаете ли какво? — Гневът вече се надига в Елън. — Можете да…
— И със сигурност не трябва да размятате произведение на изкуството, което сте направили в болницата.
Устата на Елън все още е отворена, но думите не излизат от нея. Наистина разпознава типа; този човек е военен.
— Кой сте вие? — пита тя. Вече усеща, че е изгубила предимството си. Още повече се изненадва, че се страхува.
Мъжът се усмихва и изпива наведнъж първата третина от бирата си. Избърсва пяната от мустаците си с ръкава на палтото си.
— Аз съм си аз — казва той и свива рамене. В него има забележителна жизненост и следа от агресивност, която проличава и в най-невинния жест.
— Откъде знаете къде работя?
Сега русата барманка също се взира в мъжа. Това е малка утеха, осъзнава Елън. Няма кавалерия, която да се притече на помощ.
Мъжът се усмихва.
— Единственото, което има значение сега — казва мъжът, — е, че той ви харесва.
— За какво говорите?
Но Елън знае за какво говори той.
И той знае, че тя знае.
— Той разговаря с вас… по-свободно, отколкото с другите. Той е… — мъжът размахва едрите си ръце над бара, сякаш търси точната дума, — той е вдъхновен от вас.
Елън чувства, че й става много горещо. Притисната е в ъгъла.
— Проследили сте ме дотук.
Човекът свива отново рамене.
— Проследил, открил, настояващ за разговор… Наричайте го така, както искате. — Отпива от бирата си.
— В момента не съм на работа — казва Елън.
— Напротив, сте. Работите постоянно, по различни начини. Той говори с вас. И ние искаме… — мъжът размахва отново ръце във въздуха, — това да продължи.
— Не разбирам.
Но тя разбира. Разбира отлично какво иска мъжът от нея.
— Може ли?
Този път той учтиво протяга ръка към рисунката. Елън му позволява да я вземе.
Мъжът поставя рисунката на бара и поклаща глава, подсвирвайки през влажните си устни.
— Ако мислите, че това е странно, трябва да видите последната.
Елън диша дълбоко. Знае, че като зададе въпроса, който я вълнува, все едно се предава в ръцете на този човек. Но не може да устои. Може би е заради уискито. Може би е заради новите чувства, които я изпълват.
— Как е пострадал?
За първи път, откакто е седнал на стола си, мъжът наистина се усмихва.
— Ето, вече разговаряме. Приятели ли сме? — протяга й той ръка. Елън не я поема. Той изтрива дланите си една в друга. — Ще отговоря на въпроса ви, защото мисля, че това ще ви помогне да го накарате да се разкрие пред вас.
Вашият пациент бе изпратен в Африка, за да разбере какво кара радиостанциите на армията да полудяват. Бе помолен да намери източника на смущаващ звук. Той го откри. Това е всичко, което трябва да знаете. А сега… искаме от вас да го накарате да ни каже къде се намира.
— Защо да не ви каже къде е, ако изобщо знае това? Филип е добър…
— Хммм… — Мъжът я спира, вдигайки отворена длан пред нея. — Без имена. Не и тук. Навън — никъде. Разбирате ли?
Елън поглежда барманката, но жената е на другия край на дългия Х-образен бар, отпуснала лакти на плота, с парцал в ръката, потънала в разговор с другата самотна брюнетка.
— Той е добър човек — довършва Елън, отпивайки от третото си питие.
Човекът се разсмива.
— Просто се постарайте да му помогнете да се излекува. Колкото по-бързо, толкова по-добре за всички ни. И го накарайте да говори. Накарайте го да направите повече от тези… — посочва драматично към рисунката. — Повече от тези рисунки.
Нежна кънтри музика звучи от колоните на бара, но Елън не знае кога е започнала. В очите на мъжа няма хумор, няма доброта.
Но тя пита отново:
— Какво се е случило с него?
Мисли си, че все пак има някакво предимство, че този мъж иска нещо от нея. И тя иска нещо в замяна.
Дълго, безизразно колебание, преди долната половина на лицето на човека да грейна в усмивка, разкривайки лошите му зъби.
— Счупил е всичките си кости. Забравихте ли?