Елън иска да напусне този бар. Да напусне тази страна. Изведнъж изпитва огромно желание да се добере до апартамента си, да си събере багажа и да остави „Мейси Мърси" и Айова далече зад гърба си.
Но Филип…
— Вършете си работата — казва мъжът. — Но я вършете дори още… по-добре. Накарайте го да говори. Вдъхновете го.
Щраква с дебелите си пръсти, които издават мек пясъчен звук.
— Как да съм сигурна кой сте всъщност, за кого работите? — Елън пита, уплашена от собствения си въпрос.
Човекът кимва.
Вади снимка от джоба си. Подава я на Елън. На нея се вижда мъжът, по тениска и дънки, приклекнал до отпуснато, ранено тяло. Има и други хора, но лицата им не се виждат. На никого, освен на човека, който лежи на пода на това, което би трябвало да е хеликоптер.
Под хеликоптера, през отворената му врата, вижда пясък.
— Филип — прошепва тя. Мъжът си прибира снимката.
— Без имена.
Елън вижда синините, потрошеното тяло, това, което би трябвало да е труп, но всъщност е живо.
— Аз бях един от хората, които го намериха и върнаха — казва той, като се надига от стола. Кимва на барманката и тя идва. — И нейната сметка също. — Подава й банкнота. Обръща се към Елън: — Може да продължите да пиете, ако искате. Пийте цяла нощ. Но после направете това, което ви казах. И, о… — Мъжът взема рисунката. — Може ли?
Елън не отговаря. Не го спира, докато той я сгъва и я пъха в палтото си.
Повдига въображаема шапка към Елън и излиза от бара.
— Притесняваше ли ви? — пита барманката веднага след като той си тръгва.
Елън я поглежда в очите, но в момента всъщност не вижда ясно това място. Сякаш не е тук. По-скоро е в болницата „Мейси Мърси", грижи се за същите тези синини, същите тези потрошени кости…
Вдъхновете го. Вършете работата си… само че още по-добре. Накарайте го да говори.
Елън знае, че трябва да напусне Айова. Или това, или директно да подкара към „Мейси Мърси" сега, точно сега, да каже на Филип, че е в беда; хората го наблюдават, хората смятат, че крие нещо от тях.
Изправя се, за да си ходи.
— Сигурна ли сте, че не искате още едно?
Елън поставя ръце на бара.
Просто се постарайте да му помогнете да се излекува. Колкото по-бързо, толкова по-добре за всички ни.
Сяда отново на мястото си.
— Да — казва тя. — Още едно.
23
— Казвам ви, че видях нещо, по дяволите. Не беше човек… Не знам какво беше. Видях го във водата и след това отново — на плажа — крещи Филип, защото е също толкова уплашен, колкото са и те. — Беше облечен в червено. И имаше… рога.
— Не човек, а нещо друго, с рога — повтаря Дуейн. Не може да спре да крачи.
Лавджой гледа през бинокъл, далеч към пустинята. Щайн прави същото с обектива на фотоапарата си.
— Дуейн — натъртва Филип. — Казвам ви какво видях.
— Надул — казва Лари. Той претърсва водата. Правил го е и през часа, през който Филип е бил в безсъзнание.
— Кой? — пита едва чуто Дуейн. Диша тежко.
— Местният от колибата. Онзи, за когото говореше Мал — казва Лари. И гласът му е трепет, гласът му е страх.
— Не — отсича Филип. — Не беше местен… беше…
— Бял овен — измърморва Дуейн.
Както си е с бинтована глава, замаян, Филип се спуска към приятеля си и го сграбчва за ръкавите на ризата.
— Видях го! — развиква се той, устните му са на сантиметри от Дуейн. — Ти какво ВИДЯ?!
— Хей, чакайте. — Лари пристъпва между тях, за да ги раздели един от друг. Вече бяха говорили за това. Никой не бе видял рогатата фигура. Никой не бе видял абсолютно нищо.
Лари гледа към океана, сякаш Рос ще се появи ей сега оттам, след като бе обърнал гръб към него.
— Няма да напускаме това място, докато не го намерим — казва Дуейн, приглажда ръкавите си и избърсва потта от челото си. — И повече няма да търсим никакъв звук.
Лавджой не обръща внимание на тази забележка. Гриър обаче — да.
— Халюцинации — казва той, сякаш формулира окончателно решение. Очилата му са замъглени и прикриват очите му. — Както когато си мислел, че звукът излиза от ръката ти. Една халюцинация… после друга.
Но Филип може да види, че историкът все още не е стигнал до окончателно решение. Все още проучва станалото.
— Няма значение — казва Лари. — Няма значение какво е видял Филип.
Прав е Дуейн. Няма да се махнем оттук, докато не разберем какво се е случило с Рос, а след като го направим… няма да помръднем оттук, докато самолетът не се върне обратно за нас.