— Всичко е наред.
Целия следобед се бе държала по този начин. Когато влезе, очите й пробягаха към всеки ъгъл на стаята и дълго време се взира и в шкафа.
Филип познава параноята, когато я види.
А има ли основание да бъде параноична?
— Заради войната е — казва тя. — Заради това, което се случи на мен, това, което се е случило с вас.
Тя се изправя и отива до рафта с книги. Филип е в състояние да завърти главата си достатъчно, за да я погледне. Търси нещо между книгите, под радиоапарата.
Сякаш търси „бръмбари".
— Имах дъщеря — казва Елън, прелиствайки книгите, в гласа й няма светлина. — Отиде си много малка. Беше на три. Хората казват, че така тя винаги ще си остане на три за мен, но това го прави по-лошо. Харесва ми да си я представям как пораства. — Поглежда към Филип. Обратно към страниците. — Понякога дори повече от мен самата. Харесва ми да мисля за нея като за много стара жена, седяща край кухненската маса насреща ми. Има остра сива коса и гневно изражение и ми казва: Моля те, побързай и се присъедини към мен, така че най-накрая да бъдем заедно. Най-накрая да сме заедно, както никога не успяхме да бъдем.
Елън е загубила дъщеря. Филип разбира. Но гледайки я как повдига ръка и опипва ръба на абажура, се чувства още по-напрегнат, отколкото е.
Толкова много звук. Навсякъде. В Детройт. В Намиб. Тук.
— Баща й бе чиновник. Казваше се Ал. Харесвах го, защото бе забавен, бе принципен и не вярваше във войната. — Очите й блестят, насълзени, но гласът й не трепва. — Срещнах Ал през 44-а. Виждахме се една година, преди да се оженим. Той беше добър човек. Водеше ме в спокойни, тъмни ресторанти. Смееше се на шегите ми. Танцувахме.
В момента е зад него. Той чува, че капакът на пианото се вдига.
— Не беше страстна любов, но бе нежна. И нежността между нас доведе до бременността ми. Имахме си едно малко момиче. Джийн. Харесвам това име. Кратко. Ясно. Чисто. Джийн. Но после Ал се разпадна.
Сега е в другия край на стаята, пред него, на колене пред шкафа. Отваря чекмеджетата едно по едно.
— Преживяхме Първата световна война и Втората световна война — и можем спокойно да включим и всички войни преди това. Ал със сигурност го правеше. Той чувстваше, че се надига нещо лошо. Имаше лошо предчувствие. Има модел на злото. Постоянно ми го показваше. „Продължава да се случва", казваше той. „Защо?" Беше обсебен от тези ЗАЩО. Защо правим това? Защо продължаваме да го правим? Ал бе в Германия с брат си Джими. Воюваха заедно. Джими бе много тежко ранен. И когато умря там… — сега говори по-бавно, — Ал изгуби вяра във всичко. Във всичко, освен в модела.
Филип си спомня Гриър. Спомня си как са седнали край огъня и той говори за колела. Рисува кръгове в пръстта.
Замисля се за рогата и копитата, които бе открил в онази стая, затрупана под пясъка.
— Заключваше вратата на банята и стоеше там в продължение на часове. Джийн питаше къде е татко и аз й казвах, че се къпе. Разсмивах я. Защото, когато тя не се смееше, чувахме как Ал плаче в банята. Джийн го търсеше из целия апартамент и аз разказвах друга шега. Правех друга гримаса. Всичко, за да прикрия плача. Но независимо колко шумни бяхме, винаги можехме да чуем Ал, когато започваше да крещи. Викаше: „Джими, вече си бил прострелян! Просто още не го знаеш!".
Елън прави пауза, за повече ефект, и поглежда в широко отворените очи на Филип. След това се изправя и претърсва завесите на прозорците.
— Правеше същото в деня, в който Джийн падна от противопожарната стълба. Сигурно е бил заключен в банята, когато тя е паднала, защото точно там го намерих, след като се прибрах у дома, и аз бях първият човек, който му каза, че тя не е в апартамента, аз, която през изминалите шест часа бях на работа. Аз, която разбирах войната, без да съм ходила на бойното поле. — Сега е на колене до леглото. Пъха ръка под него. — Потропах на вратата на банята. Казах: „Ал, къде е Джийн? Джийн с теб ли е?". Той отвори, очите му бяха зачервени. И каза: „Той вече бе прострелян, Елън. Казваше на нас, останалите, колко се страхува, колко се бои да не го прострелят. Но не разбираше… Вече се бе случило. Вече бе прострелян".
Лицето й отново се появява изпод леглото. Филип си мисли, че вече му прилича на майка.
— Съжалявам — казва тя. — Предполагам, че в известен смисъл всички сме били ранени.
Те се взират един в друг, свързани от болницата и от още нещо.
— Ще се върна — казва тя.
Изправя се и излиза от стаята.
Филип мисли за модела на Ал. За това, което взводът бе започнал да нарича „Колелото на Гриър".
И ако има нещо, което се откроява над всичко в изследванията ми, то е, че историята не стои на едно място. Не стои безмълвно. Тя вдига шум. Филип не е забелязвал класическата музика, идваща от кабинета, докато тя не спира. След моментна пауза започва нова мелодия. Филип има тази плоча у дома си.