Елън се връща.
— Не са „Дейнс" — казва тя. — Но ще свършат работа.
— За какво?
Тя преминава през стаята. Поглежда го право в очите. За Елън това е мъжът в бара, който взе рисунката от нея. За Филип са потрепващите черти на крадеца в червено.
Засега обаче те — чудовищата, от които се боят — са избутани встрани.
Но не и забравени.
— Да потанцуваме — казва Елън.
Хваща ръката на Филип. Прокарва пръста си по дланта му. Пристъпва в средата на стаята.
Филип гледа от леглото. Представя си, че е застанал до нея.
Не… вижда се там. Елън танцува.
И за един невероятен, абсурдно невъзможен момент Филип наистина вярва, че танцува с нея.
Това е нещо, от което се нуждае. Нещо, от което не е подозирал, че се нуждае.
Докосването.
Елън танцува бавно, влиза и излиза от сенките, прекосява стаята, краката й потропват в ритъма на ударните инструменти, очите й са затворени.
Филип я прегръща в бар в Детройт. Взема такси, отвежда я у дома си, прокарва пръсти през черната й коса. На сутринта ще й покаже любимата си закусвалня, ще й поръча любимата си закуска. Ще прекарат деня заедно, ще разгледат Детройт, ще посетят родителите на Филип, приятелите му, „Дейнс". Ще потърсят още веднъж вълнение тази нощ, ще танцуват отново, още един танц, и ще създават свой собствен цикъл, собствен модел, собствен звук.
Когато песента свършва, Елън отваря очи.
— Това беше… наистина много добро.
После се разсмива и този смях е печален, но не е налудничав.
Тя също се е нуждаела от това.
Ритъм, пауза.
Танц.
Гаси лампата. Повдига одеялото до брадичката на Филип. Лунната светлина осветява чертите й и стената зад нея.
— Планове? — пита Филип. И гласът му не е толкова скован и дървен, колкото когато се събуди на това място.
Елън не избърсва очите си. Тя оставя сълзите си да текат.
— Да. Големи планове за довечера. Ще ям сладолед сама на дивана си. И ако разсипя, ще почистя петната със салфетка.
Филип се усмихва, но тежестта остава в тази стая. Дъщерята на Елън. „Дейнс". Моделът на Ал. Рисунките на Гриър в пясъка.
— Среща?
— Нали вече имахме една? Нали и утре ще имаме още една?
Нещо се бе случило тук тази вечер. Нещо бе преминало между тях.
— Не сънувай нищо твърде ужасно — казва тя. — А ако стане, просто добави гола жена на ролкови кънки в картинката. Това винаги слага край на кошмара.
Двамата се взират един в друг в полумрака.
— Лека нощ, Филип.
— Не си тръгвай.
— Ти си по-смел, отколкото мислиш.
— Не си тръгвай.
— Ще се върна утре.
— Елън…
— Да?
— Ела тук.
Тя навежда главата си към него.
— По-близо.
Тя го прави.
Той прошепва в ухото й:
— Доктор Сандс е луд.
Тя се навежда назад, поглежда го продължително в очите. Отваря уста, за да каже нещо, което явно й е хрумнало.
След това си тръгва.
Вентилаторът бръмчи на лавицата.
Филип се взира в сенките на тавана. В тях той вижда „Дейнс". На сцената в Детройт. На самолет до Африка.
После единият изчезва, а другите прекосяват пустинята, за да го намерят.
Болничната нощ се спуска над него.
— Добър вечер, Филип.
Сестра Франсин е на прага. Държи поднос. Лекарството му.
И призраците, които го преследват, възкръсват в съзнанието му.
25
Слънцето слиза надолу, но все още не е залязло. Водата е достатъчно далече зад тях и вълните звучат по-скоро като шепот.
Той още не е мъртъв, казва си Филип, влачейки трийсеткилограмовия магнетофон Аmрех върху пластмасовия му капак. Просто е изчезнал.
Така е по-поносимо. Така може да запази разсъдъка си здрав.
Докато не види неподвижното тяло на Рос, никой не е мъртъв.
Достигат редица от дюни, които не могат да избегнат.
Филип спира в основата на тази, до която са стигнали, и вижда сянката си в пясъка.
Имало едно време сянка, която носила пистолет… после микрофон.
Сега носи и двете.
Лавджой забива крак в дюните и поглежда нагоре.
— Следи — казва той.
Може би е заради комбинацията от слънце и умора, но Филип не бе видял следите, докато Лавджой не ги посочи. Сега ги вижда. Бледи отпечатъци от копита. Сякаш стъпват по-леко от американците. Сякаш познават пустинята по-добре.