Знаят къде да се скрият.
Лавджой започва да се изкачва нагоре.
Щайн го снима и Филип вижда снимката, сякаш вече е готова, изкарана от лентата: черно-бяла, бившият генерал, потейки се, води взвода си нагоре през този мрачен ден, деня, в който Рос Робинсън изчезна.
Останалите го следват.
Когато Филип стига върха, Лавджой е вече там, вече гледа през бинокъла. Посочва точка в далечината.
— Дали е той? — пита задъханият Филип.
Щрак. Щайн прави снимка.
От върха на дюните нещото е с размера на черен рак.
— Труп — казва Лавджой.
Филип грабва бинокъла от ръцете на сержанта.
Поглежда. Вижда.
— Какво е? — пита Лари. — Той ли е?!
Лавджой започва да се спуска.
— Филип? — повтаря Лари, защото за него потвърждението на приятеля му е по-важно от думите на сержанта.
Щайн прави още една снимка. Гриър също се спуска надолу, опитвайки се да пази равновесие.
— Не съм сигурен — казва Филип. — Прилича повече… на униформа.
— Какво?
Филип настройва бинокъла на още по-голямо увеличение и вижда нещо, което би могло да бъде… риза с дълги ръкави и панталони. Ръцете са повдигнати като при самоотбрана.
— Каква униформа?
Филип се вглежда продължително, взира се, докато далечните детайли започват да придобиват смисъл.
— Прилича на излязла от учебник — казва Филип.
— Какво означава това?
Филип сваля бинокъла.
— Не е Рос. Но е войник.
— По дяволите — казва Дуейн. — Другите взводове.
— Не — поклаща глава Филип. — От старата армия. Подава бинокъла на Дуейн.
— Старата? — пита Лари.
— Като от учебниците. Да, това там е мъртвец. Но е облечен в униформа от Гражданската война.
26
На твое място не бих го направил…
Тази фраза, тези думи… отново. Докато Филип спи, те звучат. Стар глас. Познат глас. Откъде?
На твое място не бих го направил…
Но кой го бе казал?
Има акцент. По-скоро глас на възрастен човек. Предупреждение. Напомняне.
Филип познава гласа — и не само защото го е чувал непрекъснато през шестте месеца, в които е бил в кома.
Чува го и сега, в сънищата си, носи се из гладките виещи се като дъга дюни, прошумолява през широките им панталони. Той също проследява нещото, което отведе Рос, следва същите отпечатъци, докато стига до същия резултат.
И там, в лагера, този глас се чува, акцентът е прикрит, съзнателно, като паяците, които копаят дупки в пясъка, като миньорите, които някога са търсили диаманти там.
В „Мейси Мърси" е нощ.
Спящо тяло, което се възстановява само, поражда кошмари.
И Филип се събужда.
А може би звукът го събужда.
Отваря очи, вижда лунна светлина там, където таванът се докосва до стената. Вижда и пустинята през нощта.
Скърцане на дърво? Може би ботуши по стъпалата. Или може би някой е седнал и свири на старото червено пиано.
Филип иска да седне. Но не може. Вместо това извива врата си, опитва се да погледне зад леглото, към задната част на стаята.
Но звукът не идва от тази стая. Идва от коридора. Успява да завърти глава достатъчно, за да види част от отворената врата.
Глас от коридора се провиква: „Гаси осветлението!".
— Дуейн? — прошепва Филип, обзет от вихрени емоции. Дуейн имаше навика да вика „Гаси осветлението!" в края на всеки запис в студиото. Това бе и заглавието на последната песен от албума им.
„Гаси осветлението".
Шепот в коридора? Нещо. Ритъм, насочен към него. Стъпала, скърцане на дърво, ниско жужене.
Сандс?
— Дуейн?
Филип казва „Дуейн", но си мисли „Дейнс".
— Момчета! Там ли сте?
Гласът му е писклив, треперлив. Като на човек, какъвто никога не бе допускал, че ще стане.
Отчаян.
Всички от бандата са мъртви, мисли си Филип.
НЕ МОЖЕШ ДА СИ СИГУРЕН!
Още шум, който изобщо не прилича на групата. Не. Защо си мисли, че има шанс да са те?
Доктор Сандс е, казва си наум. Идва да се прави на Бог.
— Сестра.
Но Филип вика сестрата едва-едва. Всъщност иска да чуе докрай звука, иска да види с очите си какво идва към него.
Защото нещо идва.
Не е музика, прилича повече на вълна; един-единствен плътен звук, като стена, носещ се от дъното на коридора.
Филип си представя приятелите си, мъртви, под напора на тази вълна.
Гаси осветлението!
Дуейн плува на повърхността заедно с потрошен комплект барабани, клатушкащ се стол; черната му кожа се отлепва от изпочупените кости. Пулсации преминават през тялото на барабаниста, вълна, уловена вътре в него, неспособна да излезе навън, неспособна да отиде никъде другаде.