Гаси осветлението!
Лари. Лари също е там. Русата му коса е побеляла от пустинния прах на пустинния гроб.
— Сестра! — провиква се отново Филип и този път наистина иска тя да дойде.
Гаси осветлението!
Филип се поти. Диша много трудно.
Гаси осветлението, гаси осветлението, имаме още едно за теб и после край, гаси осветлението.
Звукът приближава все повече, лентата се развива, пустинната завивка се повдига, носи се по коридора насам, разкрива приятелите му, мъртви, всички до един, чува се шепот, крака трополят по дървени стълби, пейката пред пианото се плъзга, болницата жужи с типичния си нощен звук.
— Рос!
Филип чувства, че има треска, може би дори е в делириум. Вика мъртвите си приятели.
НЕ СА МЪРТВИ!
Но би могло и да са. Би могло.
Чува смях…. Сякаш идва от телевизионно шоу, публиката се смее:
ИЗСВИРЕТЕ Я ЗА НАС! ИЗСВИРЕТЕ Я ЗА НАС! ИЗСВИРЕТЕ Я ЗА НАС, „ГАСИ ОСВЕТЛЕНИЕТО"!
— Сестра!
Филип иска да излезе. Да излезе от това легло, от тази стая, от това очукано тяло. Хваща се за двете страни на леглото и дърпа, опитва се да се превърти, целият, наведнъж. Затваря очи, вижда мъртвия Дуейн.
Угаси осветлението, Филип. Нямам повече сили. Гаси. Още една песен. И можем да се махаме оттук. Още една песен. След това всичко ще свърши. Кажи им, че всичко свърши. Кажи им, че открихме източника на звука. Кажи им, че го намерихме и положението никак не е розово.
Филип се хваща по-здраво за леглото.
В гънките на носещия се като вълна звук чува тропота на тежки чехли в коридора.
Движи се.
Опитва се. Изпотява се. Натъртените му ръце и крака се отпускат.
Почива си.
Отново опитва.
Почива си.
Нямам повече сили, Филип. Още една песен.
…гаси.
Все още не. Все още не иска да угаси осветлението.
Филип. Гласът на Лари в главата на Филип. Защо не ни взе със себе си? Защо ни остави?
НЕ!!!
Филип се издърпва нагоре, опитва се да се преобърне. Ръцете му са достатъчно силни, за да го направи, ей сега, усеща по-дълбоката сила, спотаена под обезцветената повърхност, под синините, под потрошените части, които не са излекувани, които не могат да се излекуват, поне все още не, не и напълно.
— Дуейн — произнася Филип в своя делириум. — Още една. Да изсвирим още една.
И говоренето, общуването с никого е финалният тласък, от който се нуждае.
На твое място не бих го направил...
Превърта се.
Превърта се през ръба на леглото.
Превърта се прекалено бързо.
Таванът се размива и слива със стената; стената става край на вратата; вратата става под.
Прекалено бързо.
Вратата е отворена; светлина от коридора.
Преди да падне, Филип вижда сестра Франсин на прага. Очите й са огромни, увеличени от големите очила. Тя протяга ръка, спуска се към него.
Но изражението на лицето й…
На Филип му минава налудничава мисъл, докато носът му се удря в твърдия под и се чупи за втори път:
Още една инжекция, още една игла и ти ще се оправиш, напълно, ще бъдеш добре.
После се удря.
Блясък.
Болката, която избухва в носа му, го заслепява, яркобяла, и той вижда още веднъж приятелите си, мъртви, с грозни погледи и лющеща се кожа, потъващи в пясъка, подаващи се отново от него, сякаш се опитват да се измъкнат от дупки в пустинята…
Филип е паднал.
От леглото.
(от Пътя)
Сестра Франсин е до него.
— Виж какво направи! — възкликва ужасено тя. — О, виж само какво направи! Ще ме уволнят за това! Ще ме уволнят!
Но Филип се унася. Едва я чува. Струва му се, че чува:
— …седмица назад!
Това са само думи, само букви за него.
— …трябва отново да се възстановяваш…
Той кърви. Усеща игла в ръката си.
— …изоставаме от графика…
В съзнанието му се появяват три последни мисли, преди да се отнесе в мрака:
Този звук в коридора. Това беше звукът от пустинята…
и
Защо е тук? Как така е тук?
и
Този път не ми прилоша от него…
После припада.
Вече не чува звука.
Не вижда и светлината.
Угаси осветлението.
Колко време…
…не знае…
…след това…