…някаква светлина…
…достатъчна, за да види доктор Филип Сандс, който го гледа от другия край на стаята…..нова стая…
…ново легло… не, не е легло… метална маса… като в морга…
Сандс стои със скръстени ръце… наполовина скрит в сенките…
Ставай.
Филип се опитва да седне, но не може. Опитва се да повдигне ръце, но не може.
Колани, мисли си Филип.
Сандс се усмихва.
— Добре дошъл — казва лекарят. — В Рехабилитацията. Филип се фокусира върху стените. Разпознава вида им, какво са.
— Защо съм завързан, докторе?
Сандс се разсмива; богат, властен смях; остър и рязък.
Но няма ехо.
Тук звукът е плосък, чист.
Стените са покрити със същия материал, който „Дейнс" използваха в „Страната на чудесата".
— Пяна — казва той. — Звукоизолираща. Използвали сте я и преди, в студиото ви, сигурен съм. — Взира се в него. Изучава го. След това: — Чул си звука. Знам го… Това означава, че знаеш, че е тук.
Филип не отговаря. Не пита: Какво искаш да кажеш с това, че е тук?
— Трябва да видиш санитаря, който го пусна, за да го чуе. Уволнението не е най-лошото нещо, което му се случи тази вечер.
Един санитар е слушал звука… имат запис на звука тук… на лента… къде?
Сандс пресича шумоизолираната стая; фигурата му и розовата му риза с къс ръкав са стройни, силни, лекота и елегантност на фона на сивата пяна зад него.
— Това е мястото, където отиват малките момчета, когато не могат да се грижат за себе си, Филип.
— Какво?
— Не помниш ли, че снощи слезе от леглото си?
Като по даден знак болката в носа се усилва. Да, той бе паднал. Лошо.
— Опитвах се да се изправя.
— Точно така. Опита се да се изправиш. А така ли правят добрите момчета?
— Какво?
Небето в очите на Сандс е твърде ярко.
— Ние сме нещо повече от болница, Филип. Разбира се, ти си наясно, че това е много специално място. Със сигурност досега си осъзнал колко бързо се възстановява тялото ти. Може да се каже, че ти си наше… творение.
— Я стига.
— О, не, не, не — размахва Сандс тънък, чист пръст. — Няма да има никакво „Я стига". С теб не сме другарчета, Филип. Ние сме лекар и пациент. Специалист и пострадал. — Сандс взема чифт ръкавици от подноса на масата. — Счупи носа си. Същият нос, който закърпвахме толкова дълго. И една от очните си орбити. Една скула. Но нека сме наясно, Филип. Ние бяхме поправили тези кости. А ти ни прецака и ни върна назад.
Сандс слага ръкавицата на едната си ръка.
— Какво ще правите, докторе?
— Това, което правят всички бащи на добрите си момчета, които не се държат добре. Ще ти дам урок. — Слага втората ръкавица на другата си ръка. — Не можем да ти позволим да се нараняваш. Ако се нараниш, се подиграваш на целия ни труд. Моля те, не се преструвай, че не разбираш какво имам предвид.
— Докторе… Просто се опитвах да…
— Опитваш се да правиш номера — казва Сандс.
Гумена ръка запушва устата на Филип.
Без упойка, с едно-единствено щракване, Сандс намества счупения му нос.
Филип крещи.
Но звукът не се разнася във въздуха. Не и тук. Сандс държи ръцете си плътно до носа му. Усуква го отново, чупи го пак.
Оправя го.
Чупи го.
Оправя го.
Чупи го.
И го оправя още веднъж.
Когато най-накрая отмества ръцете си от лицето му, Филип е почти в безсъзнание. Сред ужасния вихър от ярки светлини и тъмни сенки той вижда изражението на Сандс — така, както навярно изглежда, когато никой не гледа.
После лекарят се отдръпва.
Меко кликване на врата и той излиза.
Филип се унася още по-надалеч.
Второ щракване, вратата се отваря отново и Филип вижда бледо лице, тъмна коса, бяла униформа.
— Елън — казва той. Но думата сякаш е само сънувана, а не произнесена на глас.
И когато лицето приближава и идва на фокус, Филип вижда бръчките, очилата, Франсин.
Чувства и пробождането на иглата, докато прониква в рамото му, докато болката в лицето му стихва и тъмните сънища на подсъзнанието му се надигат да го приветстват.
27
Лавджой е прав.
Това не са просто униформа, изхвърлени дрехи, нежелан багаж сред жегата на пустинята.
Това е мъртво тяло.
— Исусе — казва Щайн по начина, по който казват хората, когато искат да покажат, че това е нещо ужасно, необяснимо, много лошо. Колебае се, но повдига фотоапарата си до окото и прави бърза снимка. Като че ли някаква по-дълбока част от него е поела командването, частта, която знае, че трябва да си свърши работата въпреки това, което вижда.