Не е Рос. И само поради тази причина, само заради това Филип съумява да запази реалността и да не се разпадне. Но всичко останало е напълно налудничаво.
Човек е, поне за това са съгласни; облечен е със сиви памучни панталони, разкопчана сива риза и високи кафяви ботуши. Но гърдите и брадатото му лице са два пъти по-широки, отколкото би трябвало да бъдат; сякаш са сплескани, притиснати в преса. Монолитното тяло прилича на небрежна шпакловка, на глина, като че ли разсеяно дете го е мачкало и после го е зарязало така.
Носът му лежи плътно върху бузата му като в картина на Пикасо.
— Мамка му, човече — казва Лари, навеждайки се над тялото. Протяга се да докосне лицето, но Лавджой сграбчва здраво китката му и го дърпа назад.
— Внимателно.
— Какво? Мислиш, че е… заразно?
Взводът стои в линия до това, което Лари с право описва като „плоския човек". Почти двуизмерен е, сякаш е премазан от танк. Дори пръстите му са неестествено опънати, човек, направен от восък, топящ се под слънцето на Намиб; извити пръсти, протегнати към ушите му.
— Премазан е — казва Щайн. Прави втора снимка. Звукът от апарата прилича на счупване на малка кост.
Дуейн протяга една от собствените си ръце, вероятно за да си припомни как изглеждат нормалните ръце.
— Трябва да намерим Рос — казва Филип. Защото всички си го мислят. Мислят, че същата съдба е сполетяла и Рос.
Гриър се взира мълчаливо, с поглед на дълбока загриженост и изумление.
Въпреки гротескната ситуация, въпреки че са изправени пред невъзможното, всеки от тях се връща постоянно в мислите си към протегнатите пръсти и ушите.
Ушите на съпругата на Надул бяха намерени на леглото в колибата им.
— Божичко… — прошепва Лари и Филип знае, че ако бяха открили това тяло на улицата в Детройт, Лари вече би хукнал да бяга надалече.
Човекът може да е бил млад, може да е бил и стар. Трудно е да се каже. Но униформата му говори за друго време, друга епоха. Щайн вече прави много снимки. Сякаш първите няколко са разчупили вътрешния му морален печат.
— Вижте дупките на лицето му — казва Гриър. — Очите, носът, устата. Ушите. — Навежда се, за да погледне по-внимателно. — Така, както е… сплескан, каквото и да е имало вътре в него, е трябвало да излезе. Както става при размазано на пътя животно. Но… тук няма нищо. Никакви кървави петна в пясъка.
— Някой е минал преди това? Хищници? — подсказва Щайн.
— Не — поклаща глава Гриър. — Той не е загубил нищо. Обзалагам се, че всичките му вътрешности са си на място.
Щрак. Снимка.
В далечината, но достатъчно близо, Филип чува пулсации, вълна.
— Чуйте — казва той и се обръща с лице към пустинята. После се отпуска на колене, включва електрическия Аmрех, свързва единичната жица на микрофона. Слага си слушалките и регулира силата на звука.
Нещото създава музика, затова са изпратили музиканти.
Другите инстинктивно закриват ушите си.
Друга пулсация, слаба. Този път Филип усеща леко гадене.
Червената светлина на магнетофона мига, ролката се върти, машината записва.
— Внимавайте… — започва Лари.
Филип повдига ръка.
Звукът отслабва. Кратко извисяване в далечината, след това изчезва.
Филип чака четиридесет секунди. После веднага превърта лентата.
— Ще я пусна отново. Ще ми стане лошо, имайте предвид.
— Филип — казва Лари. — Какво правиш?
Филип натиска копчето.
Бе чул нещо. Нещо вътре в звука.
Между краката на взвода вижда тялото в пясъка. Сеща се за старите снимки, онези, които бе виждал на лавицата над камината в дома на баба си и дядо си, когато бе дете.
Но това тяло не е старо на години. То е просто от… старо време.
Възпроизвеждането започва. При такава мощност на звука статичното пращене е силно; Филип чува дишането на членовете на взвода, вятъра, минаващ през микрофона, собствените си движения в пясъка.
После… звукът… разраства се… променя се… като вик… молба…
Когато слънцето се смъква още малко, на Филип му прилошава.
Поглежда към тялото, към сплескания човек, към кривите, все още протягащи се пръсти, към жилавата пустинна кожа; необвита мумия в памучни дрехи. Издължена брадичка, разширен, отворен продълговат отвор на устата.
Очи, приличащи на омлет.
Звукът в момента е силен. Това, което е започнало като главоболие, се превръща в мощно тракане.
Чува пърхане, звук от пулсации, вероятно еднообразен, натрапчив пробив в сигнала; той си мисли: Това е серия… серия от звуци… не само един…