Елън запазва самообладание, въпреки че е наясно, че там има една врата, в най-далечния край на този коридор, източната врата, която води към Рехабилитацията, където сега се намира Филип Тонка, с три счупени кости на лицето. И при него вероятно е сестра Франсин, която е влязла през западната врата, за да му инжектира…
…какво?
Елън стиска ключовете, за да не се раздрънкат, и стига до стаята, на която има табела: САМО ЗА ПЕРСОНАЛА: ЛЕКАРСТВА. Но табелата не е съвсем вярна; в стаята на сестрите също има лекарства, такива с имена, които са познати на хората като Филип Тонка и по-голямата част от Съединените щати. Елън се пита дали лекарствата в тази стая трябва да се наричат така, след като все още не е доказано, че лекуват.
Един поглед нагоре по коридора, един поглед назад и Елън вади ключа от джоба си. Наясно е с факта, че ако доктор Сандс се върне по-рано от Де Мойн, ако е, да кажем, вътре в стаята, в която влиза, тя просто ще се изсмее, няма да каже нищо и ще избяга. Няма обяснение, с което може да оправдае присъствието си в този коридор, в тази стая, и всеки опит ще бъде прозрачен, колкото е прозрачно и желанието на Сандс за бързото възстановяване на Филип.
През шестте й години в „Мейси Мърси" Елън никога не е виждала доктора толкова фокусиран върху лечението на някой пациент.
Защо?
Елън отваря вратата, бързо се плъзга вътре.
Затваря вратата след себе си, обляга се на нея и чака.
Тук е много тъмно.
Стои така неподвижно дълго време, прекалено дълго, но иска да се почувства удобно, обратно на логиката, която й казва, че трябва да действа бързо, ефективно и после да бяга навън.
Изчаква очите й да се адаптират към тъмнината; не включва осветлението, не иска матовото прозорче на вратата да се освети в тази стая, вече и без това се притеснява, че фигурата й по някакъв начин ще се открои от другите тъмни форми тук.
И белият плат на нейната униформа също може да се открои.
Затова Елън сваля престилката. Под нея е с черни найлонови чорапи, черна риза с дълги ръкави, черни сандали. Тя сгъва бялата престилка и я поставя върху долния рафт на металния стелаж вляво от себе си. От джоба на черната си риза вади кутийка кибрит.
Една стъпка, две стъпки, десет крачки навътре в стаята… пали първата клечка.
Заобиколена е от шишенца, флакони, тампони и марли.
Духва клечката.
Чака. Слуша. Чуди се колко дебела е вратата. Ще чуе ли пукане, стъпки в коридора? Ще чуе ли някой да говори там? Ще чуе ли някой да се спотайва?
Не иска да чака, но чака.
Не се чува никакъв звук.
Пали втора клечка.
Всички шишенца са подредени на групи; нещата не са толкова хаотични, колкото й се бяха сторили отначало. Елън повдига клечката по-близо до етикетите, но те не й казват много.
„Заксан". „Мидокол". Думи и имена, които не познава, не разбира, никога не е трябвало да научава.
Оглежда ги, поднася клечката до редицата шишенца, но не открива нищо освен имена. Никъде не пише какво правят, откъде са или какви са съставките им. Елън знае, че дори съставките да са изброени, това няма да й е от голяма помощ.
Пита се защо изобщо е дошла.
Какво се е надявала да открие? Какво се надява да намери?
Клечката вече догаря и Елън я духва, за да я изгаси.
Дръжката на вратата се завърта зад нея.
Тя остава за момент на мястото си. Дали е заключила вратата? Дали вратата ще се отвори? Точно сега, докато стои в средата на стаята?
Звукът на ключове в коридора.
Елън се придвижва бързо към далечната стена, надявайки се, че няма да събори нищо — флакон, стъкленица — по пътя си. Високият метален стелаж не се допира съвсем до тухлите и със сигурност няма да я прикрие цялата, но Елън се пъха в пространството там, чувства се по-слаба, отколкото е. Сякаш счупва костите си, сплесква се, за да се побере.
Вратата се отваря.
Лампите светват.
Лицето на Елън е напълно открито и видимо между две от лавиците. Но Франсин не я забелязва. Все още не.
— Кихам като слон — изсумтява по-възрастната жена. Тръсва глава. Говори си сама.
Елън не помръдва.
Тъй като пространството е тясно, а светлината е ярка, Франсин изглежда по-едра от обикновено; тялото й опъва шевовете на бялата й престилка; ръцете й приличат на набръчкано пране. Всичко в стаята се вижда ясно и Франсин трябва само да обърне глава на десетина-петнайсет сантиметра в посока към Елън.
Тогава какво?
Да бяга?
— Настинка след настинка — продължава да си говори Франсин. — Това е, което получаваш от работата в болница.