Елън поглежда покрай нея, към мястото, където бе пъхнала собствената си униформа, на долния рафт до вратата. Не е скрита добре. Показва се.
Елън се нуждае от подкрепа, нуждае се от нещо, затова забива нокти в тухлената стена зад гърба си.
Франсин намества очилата си с черни рамки, оглежда същите шишенца, които Елън бе изучавала. Подушва въздуха. Елън знае, че е заради кибрита. Знае, че Франсин ще почне да оглежда стаята, както би направил всеки, за да потърси източника на миризмата, която не може да се сбърка — мириса от наскоро загасена клечка кибрит.
За малко да каже нещо. Почти сигурна е, че всеки момент Франсин ще я забележи.
Вместо това Франсин повдига кърпичка към носа си. Елън вижда тънката следа от сополи по набръчканата кожа на по-старата сестра.
Франсин вади нещо от джоба си. Две спринцовки.
— Сигурно е някой от охраната — казва си тя. По-скоро е шепот, все още си говори сама.
Взема две шишенца от рафта и ги поставя на масичката до себе си. Сваля капачката на първата спринцовка, зарежда я. Елън оглежда шишенцето. Не може да разчете какво пише на него, но знае кое. Франсин повтаря процедурата с второто шишенце, с втората спринцовка.
Елън е убедена, абсолютно е сигурна, че Франсин ще я забележи на излизане от стаята, и това напълно я парализира. Няма друг вариант. Трябва ли да направи нещо първа? Колко време й остава, преди Франсин да я види? И какво ще последва? Разиграва сцената в ума си; как заеква, преструва се на объркана, може би дори се разсмива, отчаяно желаейки да разведри ситуацията, а след това Франсин постепенно осъзнава, че тя лъже; Елън удря жената, бяга; Франсин тича извън стаята, крещи, вика санитарите за помощ: Тя се измъква! ТЯ СЕ ИЗМЪКВА!; Елън бърза към входната врата, уплашена, останала без дъх, тича към…
Къде?
Франсин киха.
Въздъхва дълбоко и поклаща отново глава. Дори и това поклащане, съвсем просто движение, е достатъчно, за да попадне Елън в зрителното й поле.
Елън сдържа дъха си. Забива нокти в стената.
Издава драскащ шум.
Не го е искала.
Франсин поглежда нагоре, сякаш драскането е дошло от тавана.
Тя гледа натам, устата й е отворена, сивите й очи са уголемени като подложки за чаши. Елън се вслушва в дишането й. Вдишва. Издишва. Носът й очевидно е запушен. Настинала е.
Сега, мисли си Елън. Ще ме види ей сега.
Франсин го прави. Обръща се, застанала е точно срещу нея.
Елън не помръдва.
Светлината от лампата над главата й се отразява в очилата на Франсин и я заслепява.
Елън отваря уста, за да каже нещо. Франсин й помръдва с устни, издава някакъв приглушен звук.
Елън почти проговаря; единична гърлена сричка, началото на стон се надига в гърлото й.
Франсин, съжалявам. Мога да обясня.
Думите вече се задават по пътя нагоре, когато Франсин отново насочва вниманието си към шишенцата.
Слага капачките на двете спринцовки, после и на двете шишенца. Пъха спринцовките отново в джоба си и поставя шишенцата обратно на рафта при другите.
Подсмърчайки, се обръща и излиза от стаята. На излизане гаси осветлението.
Щом се озовава в коридора, заключва вратата.
След това настава тишина. Никакво подсмърчане. Никакви ключове. Никакви стъпки.
Елън не помръдва още четири минути. Трепери.
Гледа към вратата. Представя си лицето на Франсин, безизразно, втренчено в нея, отнесено, направо незаличим спомен, сякаш Франсин сега я наблюдава през матираното стъкло, все още загледана в дълбоките сенки на стаята с лекарствата, там, където стелажът не се допира съвсем до тухлената стена.
Но тя не го прави.
Сестра Франсин си е отишла.
Елън се измъква от скривалището си и отива до масата, до рафта с шишенцата, които Франсин бе използвала.
Поглежда към вратата, чака. Изчаква още две минути.
Запалва трета клечка. Доближава я до шишенцата.
Дори да не бе видяла кои бе взела Франсин, пак щеше да ги разпознае; и двете стоят по-встрани, накриво от останалите в редичката.
Елън ги изважда и ги поставя на масата.
Прочита етикетите. Не ги разбира. Не знае какво са. Завърта шишенцата. Нищо. Прочита какво пише отдолу, на дъното:
А-9-А.
Угасва клечката и размахва ръка, за да разсее дима. Поглежда към матираното стъкло, боейки се, че ще види преминаваща сянка, или по-лошо — сянката ще се превърне в плътно, допряно до стъклото лице, в очи, втренчени в нея.
Но няма никакво лице.
Измъква престилката си. Бързо я облича отново.
Пристъпва към вратата, завърта дръжката и я отваря с леко скърцане, но после бързо я затваря. Връща се до масата и слага шишенцата обратно на рафта.