Филип грабва раницата си, изправя се и си задава въпроса: Кое е точно обратното на оръжието?
Поглежда към безполезния си пистолет в пясъка. Все пак го взема.
Време е да навлязат навътре в пустинята.
33
Стои изправен.
Елън си повтаря тези две думи, докато върви към лекарския кабинет. Доктор Сандс е там, тя знае. Бе го видяла минути преди да завари Филип да стои изправен (Стои изправен!) в стаята си. Тази гледка само след десет дни престой в Рехабилитацията заличава всяко колебание в нея.
Тя е медицинска сестра. Нейната работа е да се грижи за пациентите и да ги лекува.
А това (СТОИ ИЗПРАВЕН!) не е лечение.
Когато стига до вратата на офиса, се спира. Обмисля още веднъж какво точно ще каже и как ще го каже.
Това е военна болница. Това е правителството. Не е както по времето, когато се оплака от плъховете пред млекарната „Деъри дам".
Сигурен ли сте, че това е в най-добрия интерес на пациента, докторе? Като медицинска сестра, не мога да бъда част от нещо, което не е… което не е…
Не е какво?
Елън ще трябва да каже на доктор Сандс, че е видяла лекарствата в специалната стая, А-9-А; да му каже за човека в бара, който взе рисунката на козата, която направи за Филип.
Поема си дълбоко дъх и влиза в кабинета.
Сандс стои в средата на стаята със скръстени ръце.
Чакал я е.
— Отказахте ли да дадете на Филип Тонка лекарството му?
Не е очаквала това. А може би е трябвало? Какво е смятала, че ще стане, след като Филип не получи лекарството си?
— Да.
— Добре. Честност. Защо?
Това е по-лошо. Защо? Защото на това защо тя може да отговори само със: „Защото вече ви нямам доверие".
— Той се възстановява твърде бързо.
Сандс се разсмива и Елън долавя в смеха му учудване.
— Нима има такова нещо, мис Джоунс? И ваша работа ли е да решавате това?
На бюрото, близо до него, има нож.
— Уволнена ли съм, докторе?
— Да.
— Много добре.
— Няма ли да кажете нещо? — пита Сандс.
— Не, докторе.
Сандс отпуска ръце. Хавайската му риза в синьо и жълто никога не се е струвала толкова не на място на Елън, колкото в този момент.
— Повечето хора, когато биват освободени от работа, изразяват поне някакво недоволство, мис Джоунс.
— Не дадох лекарството, както ми бе наредено. Разбирам.
Злобният поглед в очите му… Елън е виждала толкова пресилено безумен поглед в комиксите, на които Джийн се радваше.
— Ще си събера нещата — казва тя. — Ще предам униформата си.
— Ще ви наблюдаваме, мис Джоунс.
— Какво казахте?
Сандс не се преструва на невинен.
— Това е въпрос на национална сигурност. Не е любовна история.
Елън се изчервява. Би проверила сърцето си за издайнически „бръмбари", ако можеше.
Излиза от кабинета и поема по коридора към стаята на сестрите. На връщане, докато е напът да напусне завинаги болницата, надзърта в Първа стая.
Краката на Филип са на леглото. Прави коремни преси.
Елън се отдалечава.
Излиза през главния вход.
Тя знае, с мрачна решителност, че това не е краят. Това събитие, този ден ще се простират по-дълго по начини, които в момента не може да предвиди. Но едва когато влиза в колата си, завърта ключа и спуска прозореца надолу, се замисля колко ужасно е това.
За Филип.
В „Мейси Мърси" тя беше единственият му приятел. Сега кой ще го пази? Кой ще каже нещо, когато трябва да бъде казано?
Дава назад, завива и излиза от паркинга. Пред нея просторните царевични полета на Айова изглеждат като свобода. Като бъдещето.
Върви. Това е един човек. Един живот. Отивай.
Но в огледалото за обратно виждане съзира „Мейси Мърси", вижда я за първи път като това, което е: студен тухлен правоъгълник само с един вход, един изход.
Филип.
Докато шофира, включва радиото, след което го изключва отново.
Какво може да направи? Какво може да бъде направено?
Мисли. Кара проклетата кола. Изпитва фалшиво облекчение от това, че напуска място, което всъщност не е напуснала, чувството, че с всеки километър е във все по-голяма безопасност.
Но нещо я държи обвързана. Нещо я тегли назад.
— Филип. Ще се върна за теб.
Но не знае дали това е вярно. Не знае как да го направи вярно.
34
Гриър влачи тялото, увито като пура в брезента. Лавджой посочва следите в пясъка.
Бледи са.