— Момчета!
Филип тича. Въпреки невероятната болка, топлината, липсата на сигурност, липсата на идея къде отива и какво го очаква там.
Оглежда стените за още килии.
— Лавджой!
Сержантът. Смахнатият блондин. Бившият генерал, който е бил понижен, защото се е опълчил на армията, когато началниците са му казали да не го прави, но който не е напуснал, потънал в срам; не е приел понижението си като знак, че се е провалил, че е ненужен и оставен да изгние из долните стъпала на йерархията в тази институция. Не. Лавджой бе продължил.
Това означава нещо за Филип. Дори и сега. Той продължава също… да тича, да бяга, да крещи, ужасно уплашен. Но това означава нещо.
Лавджой е продължил.
Филип продължава.
Може би Лавджой все още вярва в това, което военните биха могли и би трябвало да защитават: сигурността и безопасността на нацията; вълшебните думи, които помагат на хората да спят спокойно нощем; нещата, които гражданите отчаяно приемат, че трябва да са ценни за армията, че военните държат на тях.
Всяко добро момче постъпва правилно.
Исусе, лентата на сержанта действа като мантра, тласка Филип все по-близо към този правоъгълник от светлина.
Филип минава покрай червени флагчета, закачени на стената. Знамена, на които има същите призрачни бели същества.
Кози.
Но Филип видя костюма.
Не.
Не са кози.
От другата страна на тази врата има по-скоро ядрено оръжие.
Какво мислиш, че са намерили тук музикантите, Филип?
Гласът на духа от Втората световна война се спуска към него, овладян акцент и всичко друго, както си е редно.
Били тук шест седмици. В един момент двамата вече не можели да пеят. По гърлата им имало натрупана достатъчно мръсотия, за да се състарят с четиридбесет години, и към края на всичко това вече звучали повече като стари моряци, отколкото като свежите трубадури, които били пристигнали.
Докато свирели песните си, човекът, който все още е тук долу, чувал и други гласове. Някой пеел заедно с акордите, които той и неговият приятел изпълнявали. Фантомна хармония, така го нарекъл.
Филип се втурва към него.
Каквото и да е то (нещо ядрено?), той може да го спре. Вижда в съзнанието си картината, вижда се как обезврежда бомбата, как слага край на войните, на безкрайните и безсмислени завъртания на колелото на историята на Гриър, която се повтаря и повтаря ненужно; една и съща война, отново и отново, без значение кой воюва в нея.
Филип се препъва.
Пада по лице, първо удря брадичката си.
Когато се завърта настрани, когато кръвта започва да се стича по врата му, когато насочва фенерчето си отново към земята, към мръсния под, за да види в какво се е спънал, очаква да е коза.
Но е човешко тяло, проснато настрани в средата на коридора.
Чернокож мъж. Това го вижда ясно. — Дуейн — прошепва той.
После се отпуска до тялото, знаейки, че приятелят му е мъртъв, още преди да го докосне.
49
Елън крещи, но знае, че никой не може да я чуе, защото всички, които се е притеснявала, че могат да я видят как се промъква незаконно, са мъртви.
Червеният цвят е толкова дълбок тук, толкова наситен, че се сеща веднага за взискателността на Филип към нея, докато рисуваше рисунката на козата за него, фона около бялата коза със същия оттенък, който вижда сега.
Иска да погледне настрани, трябва да извърне очи, но й е трудно да го направи. Никога не е виждала нещо подобно. Смачканите човешки форми; белезите от разтегнато там, където скритите потрошени кости са изпробвали границите на кожата. Всъщност лицата са толкова широки, толкова плоски, сякаш някой ги е прегазил. За секунда дори Елън си мисли, че тя е отговорна за това, че ако се вгледа внимателно във всяка от главите, ще види следи от гумите на нейния „Ню Йоркър".
Тази мисъл я откъсва от гледката и я връща в реалността. Да, има кола, която я чака отвън, за да отведе нея и Филип далече оттук.
Но къде е Филип?
Тъкмо когато Елън се извръща от останките, които вече не може да гледа, и се подпира на стената в коридора, тя чува деликатните, блещукащи ноти на някаква песен.
С широко отворени очи, трепереща, тя поглежда към края на коридора.
Истината е, че музиката съвпада с настроението й. Сякаш е пуснат най-подходящият запис за случая.
Елън тръгва. Не вика името му. Не казва: „Трябва да побързаме, трябва да вървим". Вместо това слуша. За първи път чува живата вътрешна музика на мъжа, за когото се бе грижила шест месеца, мъжа, който промени живота й за толкова кратко време. Това е смразяваща, черна мелодия, която преминава рязко през коридора като студен тъмен вятър. Да, мисли си Елън, независимо дали Филип измисля сега тази песен, или е по-стара, тя е болка, тази песен е загуба, тази песен е Филип, който най-накрая е отблъснат от всички.