— На твое място не го бих направил…
Но вече е твърде късно.
Филип вече го прави.
И в момента, в който върхът на пръста му влиза в контакт с клавиша, разбира напълно и без никакво съмнение, че пианото е източникът на звука, който бяха изпратени да намерят.
Но е твърде късно.
Той натиска клавиша.
Една нота.
И звукът, който избухва, унищожава почти всяка кост в тялото му.
На мига.
51
Това беше… фантастично. Този път Елън е на леглото, взираща се оттам в очите на Филип. Сенките в стаята подчертават и увеличават неравномерността на лицето му, изкривените черти. Но те не й се струват чудовищни; никога вече няма да й се струват. И въпреки реалността, стояща до нея, тя вижда лицето, което бе имал, когато бе позирал за корицата на сингъла „Бъди тук".
— Здравей, Елън.
— Те са искали да те върнат там — казва тя.
Изражението на Филип не се променя.
— Знам. И почти успяха в намерението си. Но аз им попречих да го направят.
Отпуска се на едно коляно до леглото. Със своите неестествено извити пръсти, все още оздравяващи, и то по неправилен начин, твърде бързо, Филип посяга и докосва косата й. Минава със същите пръсти по гладкото й бяло лице. Спира на устните й.
Целува я.
След това й казва почти всичко. За мисията, Лавджой. За човека в мината.
— Можеш ли да си представиш? — пита потресена Елън. — Да изпратиш някого обратно на мястото, което му е причинило това? Ти заслужаваш медал, Филип.
Отново няма промяна в изражението му.
— Е, къде отиваме сега? — присяда Елън на леглото. — Мислех си за Калифорния. Хавай. Аз не…
Филип отново докосва устните й. Със същите пръсти, които току-що бяха изсвирили най-тъжната песен, която някога е чувала.
— Ела с мен — казва той.
— Къде?
— Ще отида на единственото място, където никога не биха помислили, че ще бъда.
Елън поклаща глава.
— Ще разберат, че си в Детройт, Филип. Не можеш да се прибереш у дома.
— Няма да отида у дома.
— А къде?
— Ще се върна, Елън.
Елън вдига ръка, за да го удари. Спира се.
— Не.
— Да.
— Защо?
— Бандата. Приятелите ми.
— Откъде знаеш, че са там?
— Научих много от документите в кабинета. Докладът на пилота от хеликоптера, който ме е върнал. Там пише, че съм бил единственият на плажа. И фактът, че съм бил на плажа, означава, че някой, онзи мъж, ме е отнесъл там.
— Защо?
— За да се изфука. Не знам. Но ще го попитам. След като ми покаже къде са приятелите ми.
— Правителството — казва тя накрая. — Ще научат. Ще те последват там.
— Те вече знаят къде е мястото.
— Какво имаш предвид?
— Лавджой го знае. Той бе наш сержант. Той знаеше. Пострадах девет дни, преди да пристигне самолетът. И все пак… ме прибраха. Те ме потърсиха там, Елън. Когато ме питаха къде съм бил, не искаха координатите в пустинята. Искаха карта на мината.
Елън вижда в очите му, че е взел решение. А и коя е тя, за да го спре да тръгне след приятелите си?
Вижда ги отново, четиримата на корицата на плочата. Става от леглото и се запътва към вратата, за да излезе от стаята.
— Къде отиваш?
— Действието на лекарството ще отслабне. И ще ти е нужна помощта на медицинска сестра.
— Вече го взех.
— Всички шишенца ли?
— Всичките. Но използвах част от тях.
— Филип. Колко си…
— Не върху мен.
Не е нужно да й казва върху кого ги е използвал. Едно лице липсваше от хранилището на ужасите в тестовата камера.
Тя излиза от стаята и се връща с няколко неща в ръцете. Паспорт. Часовник.
— Вземи това — казва Елън. — Твое е.
Подава му клавиш за пиано, фа, висящ на въженце.
— Изследваха това нещо седмици наред — казва тя. — Смятаха, че има нещо общо с това как си пострадал.
Филип се разсмива. Но смехът му не е весел.
— Какво? — пита Елън. — Да не би да са били прави?
— Ще ти кажа по пътя.
— По пътя… — повтаря Елън. — Филип, мисля, че е редно да ти кажа нещо. Ако не го кажа сега, ще го усещам как пълзи вътре в мен, как иска да излезе навън през цялото време. Разбирам, че приятелите ти може да са там, дори може да са още живи, но трябва да го кажа, трябва да го кажа веднъж и завинаги. — Поема си дълбоко дъх. — На твое място не бих го направила.
Очаква той да се ядоса. Очаква да тръгне без нея. Не очаква просветлението, което изведнъж заструява от очите му.
— Божичко — казва той. Изглежда като отнесен, бленуващ, сякаш Елън е изрекла някакви магически слова.