Джийн…
Пътувам към Африка, можеш ли да повярваш? И съм влюбена. Иска ми се да си тук. Иска ми се да си навсякъде.
Филип спи на седалката до нея. Пръстите му помръдват тихо на коляното му. Сякаш свири на пиано в съня си.
Елън се оглежда към другите седалки, вижда едно малко момиче, което отвръща на погледа й. Усмихва й се.
Елън й махва.
Глупаво е, но почти й се струва, че може да чуе песента, която Филип свири. Отвъд прозореца светът е само облаци, а после — само вода. И двете са правилен фон за призраци, мисли си Елън.
Може би Филип свири за тях.
Джийн.
В хотелската стая Елън бе изживяла звука напълно. Беше й станало зле и тя няма никакво желание да го чува отново. И все пак знае, че ще го чуе.
Може би Филип свири точно за този момент, саундтрак за деня, в който се бе променил завинаги.
Поглежда през прозореца и чува великолепна мрачна мелодия. Звучи като облаците. Звучи като океана. Звучи като двама души, които пътуват към нещо ужасно, могъщо и истинско. Когато отново поглежда напред, момиченцето вече не я гледа.
Елън довършва картичката си до Джийн.
Филип казва, че е видял призраци в пустинята, Джийн. За някои хора това би било чиста лудост. Но за мен… е достатъчно. И ако Филип е видял един призрак, защо тогава да няма още много? А ако има много призраци, ти със сигурност ще си един от тях. Разбираш ли, Джийн? Филип ми дава възможност отново да бъда с теб.
Елън пише, Филип свири, а светът отвън става вечер, после отново ден.
Когато пристигат в Йоханесбург, Елън вече не се страхува от историята на Филип за хаотичните коридори в тъмния подземен лабиринт.
Тя е готова.
56
Когато пресичат границата и се озовават в протектората Бечуаналанд, Филип не се чувства добре. Изпитва болки в цялото тяло. Нещо толкова просто, колкото наместването на седалката в автобуса, е достатъчно, за да го разплаче. Тъй като е тежко пострадал и видимо с петниста и изранена кожа, останалите пътници, предимно африканци, го оглеждат и после учтиво извръщат очи. Това е добре.
Така Елън има възможност да му бие инжекция.
— Знаеш ли — казва тя, — всъщност бях уволнена, защото не пожелах да ти дам точно това лекарство, а сега, виж ме само, бързам да го извадя от чантата си.
— Лошо ми е — казва Филип.
— Е, няма да е задълго.
Под палтото си Филип разкопчава панталоните си и ги плъзга надолу.
Това действие е истинско мъчение за него. Елън го инжектира.
Ефектът не е мигновен, но идва достатъчно скоро, за да може той да се отпусне вътрешно, и Филип отново осъзнава колко силно е лекарството, което е получавал в „Мейси Мърси". Това е вторият най-дълъг период, който е прекарвал без него, и няма желание да понася това отново.
Но запасите им не са големи.
— Колко дълъг е преходът? — пита Елън, очевидно притеснена.
— Автобусът ще ни остави в Уолвис Бей. Мястото е на брега. Оттам? Три дни. Ще купим храна и вода в Уолвис — отвръща Филип.
— Знаеш ли — казва Елън, — понякога ми се струва, че вече мога да го чуя.
— Звукът — казва Филип. Това не е въпрос.
— Да.
— Така действа той — казва Филип, чувствайки се по-силен, вече изправен на мястото си. — Не съм спирал да го чувам от мига, в който ни го пуснаха в студиото.
— Страхотно — кимва Елън. — Значи казваш, че си съсипал живота ми?
Филип се усмихва.
— Ела тук.
Елън се навежда към него.
— По-близо.
Тя го прави.
Филип я целува по ухото.
— Това е хубава песен — прошепва й той.
— О, нима? Можеш да ме убедиш в много неща, Филип Тонка, но не и в това.
Филип се обляга назад на мястото си.
— Това е хубава песен, защото звучи така, както се чувства музикантът, който я изпълнява.
Елън поклаща глава, не.
— Ако този музикант се чувства така — казва тя, — значи отиваме да се срещнем с един луд.
Филип поклаща глава на свой ред.
— Музикантът не е човекът в мината — казва той. — Той е някой много по-възрастен от него.
57
Пустинята замръзва през нощта. Но този път Филип е по-добре подготвен. И има жена до себе си. Двамата се топлят взаимно. Сгушени под одеялата, чантите и дрехите си, спят близо до огъня, който осветява една малка част от това, което се струва на Елън като безкраен катран, от пустинята до небето.