Заспиват и се събуждат от звука. Филип, изпитващ отново силна болка, се протяга към слушалките и подава единия чифт на Елън. Те покриват ушите си, но звукът е силен, все още ги разтърсва, като пръсти, които удрят и настояват: пуснете ме да вляза, ПУСНЕТЕ МЕ ДА ВЛЯЗА!
Над главите им небето е беззвездно мрачно, винаги като полунощ, черно, затъмнено от мъгла. Тук има и други звуци. Драскане. Насекоми. И шумове, които приличат на стъпки от ботуши, мисли си Елън. Военни ботуши. Бавните, влачещи се крака на древни войници, пробудени отново за живот.
58
Втората нощ, след ден на изтощителен преход в пустинята, прекарват в една от сградите, останали тук от миньорите от двайсетте и трийсетте години. Би могла да е двустайна къща, ако бе разделена по този начин. Вместо това тя представлява открито пространство, без вътрешни стени, в което вероятно някога е имало бюра, документи, чекмеджета и много инструменти за почистване и увеличение, които са били използвани за определяне на най-хубавите диаманти.
Сега има само пясък.
Пясъкът се е натрупал достатъчно високо, за да прелее през прозорците, свързвайки вътрешността на сградата с външната пустиня. Елън и Филип изравняват достатъчно широко пространство, за да има къде да спят, и лягат един до друг върху одеяло, загледани към тъмния покрив. Отвън луната и звездите създават достатъчно светлина, за да придадат на пустинята усещане за белота. Сякаш пясъкът променя цвета си, докато слънцето се скрива зад хоризонта и луната разкрива по-бледите зърнести песъчинки.
Тази постройка не се виждаше от маршрута, по който бе минал взводът, докато проследяваха следите от копитата до мината. Но Филип познава тукашния пейзаж.
Петте дюни, издигнати като пръсти, като ръката на Полифем, очертаващи входа на мината, където Филип някога видя Рос да плува и да го подканва в прохладната вода.
Ще видят ли още нещо утре? Или ще прилича просто на… изоставена дупка в пясъка?
Точно преди да заспят, звукът се връща.
Докато повръщат, Филип се опитва да проследи в мислите си пътя си през коридорите, до стаята, където висяха рогата и копитата, до килията отвъд нея.
Приятелите му трябва да са някъде наблизо. Но няма да е лесно да открие мястото.
Заспива, представяйки си коридори, водещи надясно и наляво, и многобройните решения, които ще трябва да вземе долу.
Когато слънцето изгрява, завежда Елън до един от прозорците и й посочва петте дюни в далечината.
И пустинята, цялата, сякаш потръпва от ужасяваща, невидима сила, докато те събират нещата си, напускат малката сграда и се отправят към целта си.
59
На ръба на дупката вече не си говорят.
Ушите им са защитени под слушалки, марля, очила и каски. Но Филип знае, че тази защита не може да направи кой знае колко.
Лицето на Елън му се струва много малко, увито по този начин.
Входът към мината също прилича на ухо; пустинята, мисли си Филип, сигурно ги е чула да идват.
И въпреки че и преди е стоял на това място, картината му изглежда напълно нова, такава, каквато сигурно я възприема Елън.
Пита се дали преди, насочили фенерчетата си надолу, членовете на взвода му са видели как тялото му бива повлечено към дъното на дупката.
Филип преценява, че спускането надолу е около пет метра.
Има и по-добър начин да слязат. Елън вече е поела по стълбата, чиито метални стъпенки са забити здраво във втвърдената пръст. Някои от тях са ръждясали, всички са стари, и когато Филип започва да се спуска, си представя двамата английски музиканти в червено, с китари, прикрепени на гърбовете, обсъждащи песните, които ще свирят за миньорите.
На дъното, когато тъмнината се разцепва от светлината на фенерчетата им, Филип забелязва червен триъгълник на арка, вход, началото на лабиринта.
Той посочва белите букви, пришити в избледняващата червена тъкан.
КОЗИ.
Толкова очевидно е, че е висящо знаменце. Талисман на любим детски отбор.
За Елън това е все едно да види мечтата на своя приятел да се материализира, абсурдно невероятна история, изградена фрагмент по фрагмент, с реални доказателства, доказателства за приказка, на която никой не би повярвал.
Минават под арката и влизат в мината.
Филип търси следи, каквито и да е следи, може би дори следа от собственото му влачено из прахта тяло преди шест месеца. Но няма такива. Пръстеният под изглежда почистен, сякаш лудият е знаел, че те идват.
Стигат до нов коридор и завиват наляво. Решението е произволно, стига да продължат да имат усещането, че слизат по-надолу. Друг коридор. Друго ляво.